В "Държавата" 369-370 Сократ казва, че хората се събират заради нуждите си и че е добре всеки от събралите се в едно възникващо общество нещо да умее. Държавата изобщо започвала от общност на земеделец, строител и тъкач, и "за най-необходимото тя ще се задоволи с четирима-петима такива хора" (369 d). После обаче ще има нужда и от други - дърводелци, ковачи (заради инструментите), а след това и от търговци - заради размяната.
В "Политиката" пък Аристотел казва накратко "не е възможно да се създаде общество от еднакви" (ще видя къде е). Значи, хората трябва да се различават, за да предлагат помежду си неща, каквито едни притежават, а на други липсват.
*
Хората се събират, за да си помагат. Ето една общност, създадена за взаимопомощ - мошеник, некадърник и мухльо.
Първо, мухльото. Той е може би най-необходимият, защото единствен умее да прави нещо, от което да има полза, или, по-точно, което да се цени. Той обаче не мисли откъде се взима тази оценка и каква е тази полза - умее да прави нещо и толкова. За какво служи то, не му е известно, но това не го безпокои - достатъчно е, че е известно на други. Някога той е узнал, че съществува професия (дейност, занаят), която се цени, за нея се плаща, чрез нея човек се "устройва". Той не внася творчество в дейността си (откъде да знае, че новото ще бъде одобрено), а просто подражава на други. Прави, каквото е видял някъде. Може да не го е научил само от един човек и на едно място, може да е от разни източници. Но от себе си не прави нищо, защото не е сигурен, че ще бъде прието.
Освен че не се пита "защо" работата му се цени, мухльото се отличава и със слабохарактерност. Той не обича неприятности, не е смел, не спори с шефове и изобщо с хора, които му изглеждат "оправни". За себе си той знае, че не е "оправен" и затова си намира закрила - някой да го обгрижва за нещата от живота, за практиката (извън неговата си дейност). Тези хора могат да се оженят, и тогава жена им става техен господар, защото не могат да си представят, че ще оцелеят без нея. Ако не е жената, ще е майка им, това не е толкова важно, но все трябва да има някой. На работното място бързо си намира покровители (те сами го намират).
После, мошеникът. Той е "шеф". Подобен е на мухльото в това, че също не знае "защо" се ценят нещата - защо това струва толкова, а не повече или по-малко, защо това е "престижно", а онова не е. Разликата е, че мошеникът не умее да прави нищо от тези неща. Вместо това той е действа за създаване на общност, която ще имитира някаква "ценна" дейност. Би могъл да се преструва, че умее (знае) нещо: в нашите среди примерно, на университетските хуманитари, това не е трудно. Просто си служиш с думи, които си чувал, без да те е грижа какво значат. Понеже мнозинството от слушателите са като тебе или като другите двама от общността ви, те няма да разберат знаеш ли нещо или не. Ако си ловък, ще те слушат, ще мислят, че просто не са те разбрали (защото им е рано, пък ти си напреднал) и ще поклащат глава, когато някой спомене името ти "а, да, знам го, виждал съм го, веднъж ми каза..." и пр.
Мошеникът се стреми към имидж, той е по природа словоохотлив и подвижен, но когато трябва, умее да бъде сдържан и бавен. Никога не може да се удържи да злослови, тъй като е много завистлив. Казвам "много", защото една умерена завистливост има, за съжаление, у всеки, но не всеки достига до мошеничество като основно занимание. То е породено точно от завистливостта - искаш непременно да си като някого, да изглежда, че си "от онези". Заради завистливостта си мошеникът непременно е организатор, "главен", и става такъв, защото "главният" винаги е на по-голяма почит от изпълнителите.
Накрая, некадърникът. Той е като асистент, за "свръзка". С мошеника си прилича по това, че не умее нищо, а с мухльото - в слабохарактерността и несигурността. Той сам се лепва за мошеника и се заема да му прави услуги. Винаги е готов за комплименти и хули, според нуждата, но и в това е посредствен, както и във всичко друго. От такива хора се образува "тълпата" - те са множество, винаги съгласни с властта, винаги заедно с неколцина други, мълчат, роптаят и се кикотят винаги според мярката, така че да бъдат незабележими.
Всеки от тях се чувства в това общество много по-добре, отколкото ако трябваше да общува с честни хора.
