събота, 28 септември 2013 г.

За езика

Съществува жив език, който предава светоусещане. Ние си служим във всекидневието с част от него, и колкото по-добре го владеем, толкова по-силно въздействаме на слушателя.
Естествено е за обикновения човек да владее езика си слабо. Не е чудно, че за Христос са казали "Никога човек не е говорил така, както този Човек".

Езиците имат възраст, която става достъпна след като придобият писменост. Тогава може да се забележи, че през поколенията езикът се мени, "измества се", така че стари текстове стават по-трудно разбираеми. Причината е, че са навлезли нови думи, някои стари са добили нови значения (изгубили са старите си значения) а също има промени в правописа. Част от образоването на човека е в това, да придобива достъп до по-старите области на езика (както и, разбира се, до повече нови).

Изместването на езика става осезаемо, струва ми се, на всеки 50-60 години, което значи - през две поколения. Или, с други думи, внукът не говори така, както говори дядо му (разликата им e 50-60 години). Тогава старите преводи трябва да се освежават, а изказаното преди тези десетилетия трябва да се изкаже отново, по по-различен начин.
Някои думи се "замърсяват" - биват дискредитирани, стават неприятни за ухото. Те трябва да бъдат премълчавани за известно време, "изпратени на почивка". Възможно е някои от тях да бъдат забравени, но повечето остават, тъй като езикът не се променя прекалено бързо и не може да отхвърля прекалено много думи. Той е бавен и "органичен" - подобен е на жив организъм.

Но тези неща влизат в "пасивното" знаене на езика. Добро активно знание имаме тогава, когато човек преживее езика си с такава сила, че става способен да предава сериозни текстове от други езици убедително, както повечето хора не могат. А още повече, когато успява да въведе думи (или, много често, да усили употребата на думи) така, че да произведе (или "изяви") знание, което мнозината наоколо не притежават. И, това знание трябва да е "за добро", сиреч, в съгласие със Заповедите.

*

Примерно - когато говорим за хуманитарно образование, си служим с думите "култура" и "цивилизация". Но те се захабяват. Сега "култура" пак (като през ХІХ в.) е това, което е достъпно за по-свободните (привилегированите) хора като развлечение или като знак за тяхната привилегированост; също и "цивилизация", което отново значи, че произвеждаш добро оръжие или имаш бърз транспорт.

Опитът на ХХ в. да говори за хората от Запада и не-Запада като за равни е част от деколонизаторския процес, който сигурно не би се случил без Сталиновия Съветски съюз. Но той стигна донякъде и спря.

Така че тези думи вече не помагат да се говори за "човешкото" в пространството и времето. Затова трябва да си послужим отново с думата "свят" - примерно, "християнски свят", "езически свят", или "предколонизаторски свят" (на Америка-Австралия-далечния Изток).