Публично и частно

Натискът върху страната ни се усилва. От лятото насам и особено за последните месец-два видяхме:

1. Опит за преврат (сваляне на законно правителство и парламент по "морални съображения").
2. Затваряне на Университета ("за да си отиде правителството"); отблъскващи видео-компромати срещу университетски преподаватели
3. Смайващи и абсурдни интриги срещу висш духовник на Българската Православна Църква; и пак компромати срещу духовници (че били хомосексуалисти - а хомосексуализмът не е ли, от гледна точка на пропагандаторите, нещо либерално, европейско и похвално?)

Ако някой запита защо, ще отговоря, че всичко това е културна и чрез медиите политика, подобна на тази, която се водеше някога в СССР и страните, зависими от него. Нито гражданите, нито правителствата на България  могат да я отменят отведнъж, тъй като тя се определя, налага и заплаща от сили, които превъзхождат нашите. Но все пак гражданите на България биха могли и да не участват в тази политика. Това се отнася за всеки поотделно, и никой не би трябвало да се крие зад "общото положение" и да казва "ами такава ни е държавата".

Не Ви е такава държавата, господине или госпожо. Вие самият сте такъв.

Да вземем медиите. Аз разбирам, че една голяма телевизия с бюджет от милиони не може да няма политика; и ако тази политика, определена далеч не от работещите в нея, е насочена към задушаване на държавността, образованието и Църквата, то тя ще се провежда, независимо от волята на точно този или онзи гражданин. Защото винаги ще се намерят хора без работа и без възгледи, които да правят, каквото им се каже, или каквото усетят, че се очаква от тях.

Но освен големите телевизии и вестници, на които е възложена "голямата политика", има и сайтове с малки бюджети, чиито пари идват оттук, от български граждани, и чиито директори, самите те обикновени журналисти, имат достатъчна свобода, за да решат поне какво да не публикуват. Е, защо дори и тези сайтове са препълнени с оскърбления срещу страната и срещу всичко онова, чрез което тя съществува?

За който е забравил, напомням - "страната"/"ние" съществуваме чрез:
1) държавност/законност,
2) образование,
3) Църква

Цялото това преизобилие от обиди и раболепно навеждане пред някакви неомитични образци на "развитост", най-вероятно ще се обясни (ако някой попита и отговарящият е честен) с:  "така е прието да се говори"; "всички говорят така".

Значи, причината е конформизъм (в превод - нагаждачество, човекоугодство), който идва от най-обикновения страх да защитиш себе си и близките си, да кажеш, че има неща, благодарение на които вие сте хора; и че не си съгласен тези неща да бъдат унищожавани.

Така че тези журналисти, както и множеството техни от конформизъм анти-български говорещи автори, трябва да бъдат наречени предатели, и който ги нарича така може да е чист пред съвестта си и да не се безпокои, че обижда чувствителните им души. Не, така той помага на себе си, на близките си, а и на тези нещастни хора (за журналистите и авторите им говоря), за някои от които все още има надежда да размислят и, рискувайки едно-друго, да станат достойни мъже и жени. И тогава ще бъдат щастливи, а не както са сега. А без риск и упорстване не може - няма да заслужат щастието.

А какво и ще рискуват всъщност? Обикновено не повече от това някой да им се присмее, да ги изругае, да намигне зад гърба им, да употреби против тях някои известни и стари заклинания: "селянин", "дърво", "провинциалист". Е, ако човекът много се бои от тези думи, разбирам, няма да му е леко. Но защо просто да не се откаже от този свой страх?

Какво може да се опита? Да кажем, следното - нека един вестник да престане да публикува текстове и каквито и да било материали, съдържащи обиди срещу страната му. Някой ще каже: е, хубава работа, че какво ще сложим във вестника тогава?  Ами вие опитайте за ден-два или седмица, и ако нищо не можете да публикувате, поне съобщете на публиката причината. Ще бъде интересно, ще сте първите. Ще станете известни със смелостта си и ще започнат да ви уважават. И пак ще намерите сътрудници.

Но добре, да кажем, че това е трудно. Тогава защо някой да не опита по-лесното - лично той да не говори и да не пише (примерно, из интернет) ругатни срещу страната си (институциите й, народа й). Ето, аз например от много години, може би от десетилетия, не съм казвал, нито писал нещо против България и българите. Като казвам "не съм" - наистина нищо, нито дума. А не съм и мълчал през цялото време. Значи е възможно.

Ще издам една тайна (за който се интересува само). Сериозният патриотизъм - който започва с това, просто да не злословиш против страната си и да не се съгласяваш, когато някой злослови - укрепва семейството. Мъжът без родината си е нищожество. Много грешат онези мъже, които, за да угодят на жена си, говорят пренебрежително за своята страна. Такива мъже винаги биват презирани от жените си. Който позволява в дома му да се говори против неговата страна, той си поставя бомба в средата на жилището. И тази бомба гърми в 100% от случаите.


2 февруари, Сретение Господне:
           
          ... Мутрата те преследва, докато й платиш, а след това поне за известно време те оставя на мира – за да можеш после да платиш отново. Но терористът (истинският, а не този, когото вестниците обявят за такъв) не те оставя никога, защото той иска не парите ти, а смъртта ти.

А онези, които се покриват и се спотайват в миши дупки, може и да разберат, че така не се бяга далеч. Отрекъл се от Бога, родината, мъжа си, жена си, баща си, брат си, сина си, от всичко, за да го оставят на спокойствие, за да си е добре. Той си има корем и освен това иска да го потупат по рамото, да кажат: “Добре! Добре! (Окото ни видя :)”.

Но няма да стане така. Защото сред близките ти може да се окаже някой, който не прави така, а точно обратното. И тогава срещу него ще се нахвърлят онези, за да го унищожат, а тебе ще те отнесат като прах, без дори да знаят кой си, без да искат да знаят. Казваш си: “Аз съм подлец, никой няма да ме пипне.” Е, сигурно няма да те пипат (то да не е много приятно...). Но ще те изметат, както чистачките метат праха по края на улицата (... но яко прах, егоже возметает ветр от лица земли).

И тъй, ако те попитат дали знаеш кой е “този”, ще кажеш веднага:

“Кой? Никога не съм чувал! Не знам това име! Няма такъв човек! Не разбирам какво ме питате!!”

...

            А ако не се беше отричал, ако беше останал при него, тогава щеше да им е по-трудно да се справят с него, защото щяхте да сте заедно. Тогава и за тебе щеше да е по-добре. И наистина щеше да си в безопасност. Но кой да разбира...

**

4 февруари

Трябва да се знае, че когато подлецът злослови против държавата и народа си, той не го прави случайно. Той знае какво прави - не защото може да го мисли или изказва, но защото го усеща, както животното усеща природата си и постъпва според нея. Така е и той. 

Да видим най-напред ефекта. Злословиш срещу "тези тук"? Какво следва, ако ти повярват? Че никой няма да се грижи, какво остава да се сражава и жертва заради справедливостта, истината, красивото... Защото "тук такива работи няма и не може да има. Е, идете отсреща, там да..."

Това на него защо му е? Първо, тези неща като че ли се повтарят от глупост. Но защо някои, уж иначе интелигентни, се оказват глупави, а други - не? И то от най-ранна младост? Значи глупостта е обвързана с нрава, със съвестта. Негодникът дрънка глупости и оглупява, честният - не. 

Но също - от завист. Ако аз очерня всички наоколо и ми повярват, кой ще ме забележи какъв съм? А иначе, ако достойните хора биват оценявани по достойнството им, и то още тук (за отвъдното завистливият не се безпокои, той може да си е религиозен иначе, но то пак не го засяга), тогава къде отивам аз? Завистливият освен това внимава да не се мине. Вложил ресурси, разпределил ги, икономично, точно и изведнъж - някой оценен по-високо? Това не е ли загуба? Загуба е, да. От гледна точка на дребнодушния е неприятно, не е сметнал нещата, изиграли са го и пр. Него не го е грижа дори за стойността на тази оценка, кой оценява, дали е вярно... Къде ще мислим чак до там... Важното е за всички да се говори зле. Пък онези "отсреща", за тях дребнодушникът-завистливец не се безпокои, те са извън сметките, той с тях не се съревновава. 

Тези същества са жертви и само презрение към тях не стига, и дори е погрешно. Не трябва да се забравя, че те са хора. Нужно е състрадание. Както Бог ни учи. 

*

Чем хуже журналисты пишут о какой-либо стране, тем успешнее там идут дела.

http://roman-n.livejournal.com/

Какво да четем

Тук само ще разкажа какво аз съм намерил за нужно да чета. Не казвам, че човек, който е роден в друга обстановка, било той мой връстник или по-млад, е сгрешил, че не е прочел тези неща. Впрочем и аз не съм ги прочел - не изцяло. Все пак част от тях съм прочел по няколко пъти, и сега пак ги чета - всекидневно.

Това са думи, които биха помогнали да се стигне до истината, но само за човек, който е без това е бил предразположен да я приеме. Освен това тя може да се приеме и без да се чете нищо. Стига само някой да слуша внимателно и да се вглежда в себе си. Но съвсем без думи, прочетени или  чути, не зная как може да се стигне до истината. За човек може би е невъзможно. Но пък - ще се досети челият Евангелието - за Бога всичко е възможно. Затова, казвам накратко, ако някой много обича да чете и ми има доверие, нека да чете следното.

Трябва да се познават някои от древните. "Древен" най-точно значи "предхристиянски езичник". Християнството е стигнало до "нашите" уши най-напред на гръцки, а това вече е бил език, на който са обмислени и изречени неща за човешкия живот.
Така че ето - Омир, Херодот, Платон. Не е задължително да се четат на гръцки, далеч не. Но ми се струва вярно, че всички истински образовани българи през цялата история са знаели нелошо гръцки.

След древните идва Писанието, от което научаваме как Бог се е погрижил да ни сътвори и спаси.
После - Житията. Човек, който чете редовно житията, не би трябвало да е страхлив. Защото те са пълни с примери за смелост ("не се бойте от онзи, който може само тялото ви да убие"). От авторите на жития най-цялостен и разбираем е св. Димитрий Ростовски. Струва ми се, че ако човек има някакво свободно време, трябва да се потруди да понаучи славянски така, че да го разбира. Не мисля, че е трудно. За руснаците сигурно е дреболия, за нас - не съвсем, макар че това е наш език, почти съвпадащ с онзи, на което сме писали през ХІV век. Значи трябва да си го припомним.
И третата книга (сборник) от тази триада е "Добротолюбието". Може и на български, но пак най-добре на славянски. Гръцкият, там където има славянски преводи, не е необходим. Покрай "Добротолюбието" - всякакви светоотечески текстове; но то нещо е като сърцевина на Преданието.

Третата триада са точно българските автори - и то тези от Възраждането и възстановяването на държавата. Старите автори като Климент Охридски могат да се четат като житиеписци - и мнозина от тях са били такива.
Най-напред Софроний, защото е духовник, но и твърде разностранен; а и като писател е отличен ("Житие и страдание"). Заслужава се да се чете всичко, което е съчинил, компилирал, превел и дори преписал. Неговият препис на Паисий е в НБКМ и може да се види във всеки момент - това е най-четливият и красив екземпляр на "Историята", който съм виждал.
После - Раковски, заради безкомпромисния и независим начин по който пише.
После - Вазов, защото обхваща всички жанрове, и лично свидетелства за тези 50 години през които държавата се появи и се установи въпреки всякакви беди и съпротиви.

Четвъртата са трима руски писатели от ХІХ в., светски хора, които гледат към целия свят с очите на християни: Пушкин, Гогол и Достоевски. Но не казвам, че трябва да се четат в този ред. И може да не е на руски - българските преводи са достатъчни.

Това не е ли много, ще каже някой. Много е, но за един живот може да се прочете. А от повече няма нужда.

***

26 януари:

При добрата книга където и да отвориш, не можеш да си откъснеш очите. При лошата – търсиш поне някое място, което да може да се чете. 

Завист и злословие

Завистливият е неспособен за самостоятелно мислене. Той не може да се съсредоточи върху никакви начала на вярата и мисълта, защото е твърде зает да се оглежда и да се чуди, дали отговаря на “стандартите”. Интересуват го похвалите и затова внимава как се държи и какво говори – винаги с оглед на похвалите – да създаде условия да го забелязват, да не се изложи и пр.

Злословието е видим (чуваем) плод на завистта; то е навик. Завистливият, тъй като е страхлив (защо се страхува – затова, че ако него го няма или ако го пренебрегнат, няма да се наслаждава на похвали), внимава да не засегне силните и полека-лека стига до това, да не засяга никого конкретно и лично. Затова предпочита да злослови непублично и зад гърба; а когато е публично, се нахвърля върху онези, които няма да му отговорят (защото са беззащитни, нямат думата).

Злословието не само е плод на завистта но и я умножава така, както плодовете умножават растението, тъй като имат в себе си семена. Привикващият да злослови, дори да не е бил завистлив, ще стане. Нали завистливият хули, тъй като се сравнява. Основа на завистливото злословие е користното сравнение. Затова и човек не злослови против такива, които му изглеждат далече и съвсем различни; а само против онези, които смята за близки и подобни – с които се съревновава.
Привикналият на злословие привиква към сравнение, при което се старае да се представи за нещо повече/по-добро. Започва да гледа на срещите си с хора като на повод да се сравнява и да представя себе си за нещо повече (или приобщен към онези, които са “нещо повече”). Когато осъжда и определя “другия”, той не предлага нищо по-добро, а само си приписва “по-доброто”. Затъвайки в този свят на користно съревнование (не да дадеш нещо, а да се представиш за някакъв) той недоволства, че някои изглеждат “нещо повече”. Това вече е завистливост. Тя се е предала чрез злословенето, защото то е носило в себе си семето на завистта.

Завистливо злословещият (упрекващият и хулещият користно/от тщеславие) е такъв само по една причина – смята себе си за недооценен. Но той никога няма да постигне необходимата му “висока оценка”.

Такъв човек, ако има сили, трябва да спре да злослови (да обуздае езика си) и чрез това да се насочи към причината за злословието – завистта.
Оправданията – аз злословя защото имам причина/защото съм видял уважавани хора, които го правят – не помагат, а напротив, усилват порока, защото аргументират съществуването му, дават му право да се разполага в душата, сякаш е някаква добродетел.

Няма друг начин да избегнем завистта, освен честата и продължителна молитва. А и тя не дава бързо плодове, или поне не бива да се надяваме на бърз успех. Защото молитвата не е магьосничество, а само обръщение, вик за помощ.

*

Има една поредица от състояния на душата, която може да се нарече "кръг на порока/на злото". Обзетият от завист (или, примерно - лакомия) човек е тласнат към предателство. А и завистта, и лакомията са събрани в нещо, наричано "себелюбие (егоизъм)".

Предателството е действие с последствия или просто произнасяне на думи; но същественото е в отричането - от нещо или някого, от когото не бива да се отречем. И пак същественото не е в самите думи, а в онова, което става в душата; но не е все едно какво и как говорим, защото думите са ясен знак за ставащото в душата и са способни да разпръскват добри или лоши мисли.

А след предателството, било с последствие или сякаш без, човек може да изпадне в отчаяние или да се насочи към самооправдание. И двете тези се опират на гордостта, защото гордостта е отказ от разкаяние.
Самооправдаващият се не се разкайва, а доказва, че е бил прав (имал е право/права). Отчаяният пък е такъв, защото се е отказал от надежда, че може да бъде оправдан. Човек бива оправдан не от хората, нито от себе си, а от Бога. А Той ще оправдае искрено разкаялия се. Отчаяният се досеща това, и предпочита да е отчаян вместо разкаян. Това е, защото е горд.

Отчаяният може да извърши самоубийство - било рязко, като да се застреля или обеси, било полека, чрез алкохолизъм/наркотици. Докато се самоубива бавно, той отново се връща към завистта - завист към онези, които не са извършили предателството, от което той се срамува.
Самооправдаващият се живее по-леко, може би защото е по-слабо чувствителен.  Затова той би трябвало да е склонен към по-животински страсти. След като се уверил, че има право да прави, каквото прави, той пак се завръща към обичайната му лакомия.

Умен и невинна

Много неща могат да понесат хората, отдалечили се от Бога, а има едно, което не могат - да се усъмниш в умността им. 

Ако кажеш някому, че не може да се разбере, кое действие в даден момент е морално и кое - не, може да се позачуди, но няма да се възмути. Причината е най-напред, че думата "моралност" на български (а вероятно и на други славянски езици) днес звучи приблизително като "демокрация" или "европейски ценности". Тя може да се употребява публично и в по-официална обстановка, и чрез нея да се обясняват разни неща - да кажем, разни видове насилие (опити за преврат, военни престъпления и пр.). 

"Моралността" следователно изглежда като тема за политици и активисти, общо и банално място в тяхната реторика. 

Лично за себе си рядко някой ще се заеме сериозно да настоява, че е "морален". Защото ако думата се обясни или просто преведе с някоя друга от славянски корен, ще трябва да се говори за честност, нравственост и пр. неща, за които не е прието дори  да се претендира публично, пък какво остава в частна обстановка и устно (с приятели, пред магазина, на улицата/в автобуса). Не се претендира не само защото “честността” е оклеветена и се представя за спътник на “неумността”; но и защото наистина е трудно да се разбере кое конкретно действие е предприето безкористно – значи от чувство за дълг/заради Божиите заповеди, а не по друга причина. 
Трудно е, защото моралното действие не е онова, което просто не противоречи на някакви писани или неписани правила, а онова, което е причинено от морално съображение, към което човек е подбуден от съвестта си.

Отдалечилият се от Бога човек няма да каже, нито дори ще даде вид, че е, примерно, целомъдрен. Ако го упрекнем, че е лицемер, мошеник, лъжец или крадец, няма да го стреснем много. Тук може да има значение практическото следствие от такъв упрек - дали няма нещо конкретно да загуби. Но също и размерът на предполагаемото "провинение". Примерно, ако дадем знак, че подозираме някой такъв човек със средни материални възможности, че е откраднал, примерно, два милиона, той би се почувствал много поласкан (освен ако не му се стори, че го подиграваме). 

Това, което такъв човек не би понесъл и не би простил, е да го заподозрем в не-умност (интелектуална безпомощност, глупост, тъпота). Знак за това е примерно, че огромен брой хора приписват на страната си, и следователно и самите себе си всякакви недостатъци, включително и нравствени - лъжливост, крадливост, мързел, неблагодарност, подлост, мошеничество, користност (корумпираност); те охотно казват: "ние сме..."  и изливат всякакви оскърбления в този дух. Те нямат нищо против да кажат че са (заедно с други, разбира се) изостанали, груби, диви, некултурни, нецивилизовани. Но опитайте да си спомните кога сте чули тези хора да заявят - не лично за себе си, не за "нас всички" а дори само за "тях, българите", че са слабо интелигентни (не-умни, практически не-съобразителни).
Това в никакъв случай. При всички хули срещу държавата, страната и народа остава все пак една "добродетел", която е неприкосновена - "интелигентността". 

Вярата в личната и, по необходимост, родово-колективната "умност" (ако призная сънародниците си общо и по природа за глупци, и аз ще се окажа такъв) и надеждата, че някой някога ще признае тази моя умност, е у безбожника нещо, което наподобява  вярата в безсмъртието и спасението на душата у християнина. Както християнинът не само не настоява, че е безгрешен, но дори отрича това, имайки съзнание, че никой не е без грях - така и безбожникът, донякъде аналогично, не настоява, че е цивилизован и културен. Разликата е обаче в това, че той вярва, че някои хора/общества са такива (цивилизовани, културни), докато християнинът вярва, че след Бога безгрешни са само ангелите - и то само тези, които някога не са последвали дявола. 

Безбожникът, при всичката си смиреност относно "цивилизоваността/културата", не може да се отрече от надеждата, че е "умен" - по-умен от някого, достатъчно умен, за да има неговото съществуване смисъл. Без тази надежда той би се сринал душевно, би пожелал самоубийство. Твърде възможно е някои хора да се самоубиват от гняв, че са се оказали в глупаво положение - сглупили са така несъмнено и явно, че вече е трудно да претендират, че не са абсолютни глупци. Това им е донесло загуба на надеждата и е обезсмислило живота им. 

Ето защо повечето хора (защото повечето са се отдалечили от Бога, това е положението) няма да се съгласят, че е трудно или невъзможно да се разбере кой колко е "умен". Ако признаят това, тогава би трябвало да се откажат да претендират за умност. Нали няма да има авторитет сред хората, който да ги одобри (а над "хората" авторитет няма), нито пък самите те могат да знаят това. Тогава какъв е смисълът да се живее?  Нали животът на такъв човек има стойност дотолкова, доколкото у него има белези на "умност". Това е надеждата му за "спасение". Те не само няма да се съгласят, че не е ясно "кой колко е умен", но дори и няма да разберат онзи, който им говори това. И неразбирането е тяхна защита. 

Ето едно място от Достоевски (думи на Аглая в "Идиот"):

... защото макар и наистина да сте болен умствено (вие няма, разбира се, да ми  се разсърдите за това, аз от висша гледна точка го казвам), но затова пък главният ви ум е по-силен, отколкото у всички тях, такъв дори, какъвто и не са сънували, защото има два вида ум: главен и не главен. Така ли е? Нали е така?... 
- Така си и знаех, че ще го разберете - важно продължи тя. - Княз Шч. и Евгений Павлович нищо не разбират за тези два вида ум, Александра също, а представете си: maman разбира...  (прев И. Пауновски). 

*

Но все пак борбата да те признаят за умен, е повече мъжка черта или особеност на мъжкия характер. Това е надеждата на мъжа-безбожник.
При жената (според женския характер) надеждата е другаде - да те признаят за невинна. Тоест, жените много често не отричат, че са неверни и дори развратни, лъжливи, престорени, подли и пр. Но всичко това е сякаш "около тях": те не го намират за съществено. Същественото е дали имат вина за кое да е от тези неща. Тяхната надежда, която много често преминава в упорита вяра, е, че нямат - не са виновни за нищо лошо. Те настояват на това и го преливат на всички наоколо - благовестват "невинност". Дали аз съм извършила грозни неща, дали имам, както се казва, грехове? Може би имам. Но те не могат да ми бъдат "вменени", тъй като аз нямам вина за тях. 

Наистина, вярващият човек се надява на милост въпреки греховете си. Давид казва (32:1-2): Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити! Блажен е онзи човек, комуто Господ няма да вмени грях, и в чийто дух няма лукавство!

Но добавя: ...в чийто дух няма лукавство. 

Лошото в "женската надежда", за която говоря е, че лукавство има, тъй като такава жена/човек търси оправдание от себе си/от хората, а не от Бога. Това води до безотговорност (не признавам, че съм сгрешила така, че да бъда осъдена; питайте другиго, аз съм чиста от вина за делата си; ако са зли дела, те дори не са мои).

Това са стълбовете на надеждата на безбожника/безбожницата, без тях те не биха живели: 

1) аз съм умен (това е моя заслуга, пък и такъв съм се родил)

2) аз съм невинна (не аз, а друг е причина за злото) 

Ранобудните доносници и тяхната партия

24 години след началото на деполитизацията на Софийския университет стана ясно, че една част от преподавателите (има и други, но сега говоря за преподавателите) не може да понесе това положение.

И ето сега - към края на 2013 - вече виждаме, че в СУ се е появила партия.
Ще я нарека “партия на некадърниците”.

Тя вече има свои лидери, които прекарват часове на ден пред телевизионните камери, и то на по-влиятелните телевизии; своя гвардия, която може да си присвои част от Ректората или пък целия за толкова време, за колкото й кажат; и свои доносници.

*

По повод инцидента с двамата преподаватели от Историческия факултет ректорското ръководство на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ заявява, че те вече са дали своите писмени обяснения. Днес деканското ръководство на Историческия факултет ще ги обсъди и ще направи своите предложения за наказания.

Ректорското ръководство категорично заявява, че няма да прилага двоен стандарт към евентуални нарушения на преподаватели и студенти.

Заедно с това ректорското ръководство иска да изкаже съжаление, че студенти, използвайки този инцидент, падат на нивото на тези, срещу които се борят.

Няма да допуснем да ни поучават тези, които не само повече от месец съзнателно нарушават правилника на Университета, но и правата на мнозинството студенти и преподаватели, които не приемат тяхната акция.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/stanovische_na_rektorskoto_r_kovodstvo_na_sofijskiya_universitet


**

... Те са свързани помежду си в някакъв вид взаимноизгодно "приятелство" и същевременно са обвързани с партии, с източници на финансиране (университетски, национални, външни) и пр. Сега са загубили част от възможностите си заради последните парламентарни избори и това ги притеснява. Затова е агресията срещу собственото им работно място - опитват се да го използват като инструмент за връщане на някакви загубени позиции.

Несъмнено това са дела, далеч от науката и образованието. Но много от щатните преподаватели просто не са подходящи за тези дейности - това са хора, случайно попаднали на такова място. Предполагам, че това създава у тях силно вътрешно безпокойство - цял живот да се преструваш, че умееш нещо, което не умееш. При това работата в хуманитарните специалности трудно върви без изработка или възприемане на някакъв общ, обоснован светоглед - а това е много мъчно, малцина го постигат.

Така че някои са готови да участват и в такива действия, които рушат институцията, тъй като отменят правилата, чрез които тя работи. Това не е странно - тази институция те не могат да я обикнат, тъй като се чувстват чужди на онова, заради което тя съществува.
От друга страна, мнозинството не подкрепя разстройството на учебния процес, защото се страхува, че просто може да изгуби работата си. Затова подписалите "онези декларации" са по-малко от 20% от преподавателите. Но пък този страх от усложнения, нежеланието да се изложиш на какъвто и да е риск, пречи на това мнозинство да се изкаже и в подкрепа на Университета, открито да възрази срещу наглостта и вандализмите.
Така че ето какво имаме - преподавателите, които публично и на своя отговорност се противопоставиха на затварянето на Ректората и изобщо на акцията, бяхме около 10 души (от 1600 на щат). Твърде малко е.

Добре е, че Академичният съвет и повечето Факултетни съвети не съдействаха на този самоубийствен процес и не допуснаха парализирането на целия Университет. Причината, мисля, е усещането, че това е поемане на безполезен риск. Партиите/групировките, които имат интерес от тази акция, не са достатъчно силни, и поради това Университетът като цяло и мнозинството преподаватели поотделно няма да спечелят нищо, ако ги подкрепят - но могат да загубят.

Като казвам, че в Университета се формира "партия на еди-кои си" имам предвид, че човек, който е способен на научна работа и я уважава, трудно ще се захване да разрушава самите условия за такава работа. Значи имаме акция на хора, които не се чувстват способни (нищо, че може да са писали и превеждали нещо), но пък искат да се устроят някак по-добре. Затова си търсят опори извън самата научно-образователна дейност.
Те нямат нищо против "обединение", но само в случай, че решенията ще се взимат от тях и те ще са привилегировани. За да напредне някой по този път, е необходимо и да страда от по-изострено честолюбие.

Това, което спасява Университета е, че сега няма причина за резки обществени промени. Няма външни на държавата сили, които да са заинтересовани да подкрепят тази общност; а вътрешните пък не са достатъчно мощни.

И още нещо - образованието в нашата страна се смята за нещо ценно (винаги е било така). Поради това опитите да бъде разрушен или разстроен Университетът просто така, отведнъж и с един удар, не могат да имат успех. Народът/обществото не одобряват това безобразие.

**


няколко дни по-късно:

На свое извънредно заседание днес Ректорският съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ обсъди сигнала за нарушение на проф. дин Драгомир Драганов и проф. д-р Костадин Рабаджиев от Историческия факултет на СУ.
Ректорският съвет се запозна с обясненията на проф. дин Драгомир Драганов и проф. д-р Костадин Рабаджиев и с документацията, представена от декана на Историческия факултет, както и с предложението на Деканския съвет двамата преподаватели да бъдат наказани със „забележка“.
Ректорският съвет взе следното решение:
С действията си на 26 и 27 ноември т.г. проф. дин Драгомир Драганов и проф. д-р Костадин Рабаджиев са нарушили Закона за висше образование, Правилника за устройството и дейността на Софийския университет, Правилника за вътрешния трудов ред и заповед на Ректора и особено задължението да се отнасят с уважение към честта и достойнството на студентите и да спазват академичната етика на територията на Университета.
С тези свои действия те са уронили доброто име на Университета, поради което Ректорският съвет взе решение на проф. дин Драгомир Драганов и проф. д-р Костадин Рабаджиев да бъде наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/s_obschenie3

*

Браво, браво. Колко неща са нарушили проф. Драганов и проф. Рабаджиев.
И ето, строго и справедливо наказание.

А непознатите граждани, които си присвояват сградата - те изглежда нищо не нарушават. За тях - аплодисментите.
Несъмнено, това е победа за партията.

Какво ли предстои оттук нататък?

*

Ето въпрос от катедра "Археология":

...

1. Съществува ли документ, по силата на който ректорското ръководство приема цитирания в декларацията на „ранобудните студенти” от 28.11.2013 г. „режим на окупация”, който е бил нарушен не само от двамата професори, обект на „моралната акция на студентите”, а де факто и от всички, които са участвали във въпросното празненство в аудитория 41А?

2. Ако има такъв документ, как той се съгласува с действащия Правилник за устройството и дейността СУ „Св. Климент Охридски”? За нас или има ред и закон, или има окупация.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/istoricheski_fakultet

*

И те намерили за какво да разпитват. Имало ли документ. Ами хората просто си живеят в Аулата. И да не се забравя, че това е компромис, сградата си е тяхна, те са си я окупирали и не я дават на никого вече. Днес позволяват да има учебен процес и други дейности, утре - не. Толкова.

Други преподаватели от същия факултет попитаха за "същността и срока на действие" на тази мрачна комедия:

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/stanovische_na_dekanskiya_s_vet_na_istoricheskiya_fakultet


Документ няма и няма да има. Ако ви интересува какво се случва в Ректората, ето ви отговор:

Групата, състояща се от неизвестен брой неизвестни лица, която се е установила в Аулата, е там, за да оказва съдействие на сформиралата се вътрешноуниверситетска партия (ако някой предпочита - движение, фронт или нещо друго). Това съдействие се състои в изпълнение на, примерно, три вида задачи:

1) пропагандни (лепене на лозунги с надписи "Оставка" и каквото още им дойде на ума - не е разнообразно, нито оригинално; интервюта за по-прогресивните медии; шествия, крясъци, биене на барабани и пр.)
2) агентурни (доноси - вече ги видяхме; предаване на устни сведения комуто трябва; разни видове провокации и интриги);
3) репресивни (през изминалите седмици вече е имало, и е нормално да се очакват и нататък: словесни и други оскърбления, заплахи, изнудвания, разни форми на тормоз, включително телесен, срещу несъгласни преподаватели, служители или студенти).

Да не се забравя - групата и партията имат не само медийна, но и държавна подкрепа - от най-високо място. Това, че някой, който е заел държавен пост, може да работи против държавата си, не е новост или изключение - имало го е винаги и навсякъде.

ето нещо от всекидневието:

http://m.blitz.bg/news/article/237274

*

от днес, 4 дек.:



http://focus-news.net/news/2013/12/04/1856302/dots-petar-delev-prizovavam-za-prekratyavane-na-okupatsionnite-deystviya-vav-vsichkite-im-formi-na-teritoriyata-na-universiteta.html

И това го пише председател на Общото събрание? Нелегитимен. Очакваме видео (или каквото и да е, само да бъде окалян!).

*

5 окт.:

В отворено писмо, адресирано до проф. д-р Костадин Рабаджиев, ръководител на катедра „Археология“ в Историческия факултет на СУ, до ректора на СУ проф. дин Иван Илчев и декана на Историческия факултет проф. дин Пламен Митев, 79 студенти от специалност „Археология“ изразяват своята солидарност и подкрепа за проф. Костадин Рабаджиев.

Според студентите, подписали се със своите имена и факултетни номера, проф. Костадин Рабаджиев и проф. Драгомир Драганов са злепоставени заради позицията си срещу акцията на студентите в Ректората, а с разпространения в медиите запис [доносниците - б.м., Н.Г.] са уронили престижа на Университета, Историческия факултет и катедра „Археология“.
В писмото студентите изразяват несъгласие и със становището на Ректорското ръководство във връзка с инцидента с двамата преподаватели от Историческия факултет.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/otvoreno_pismo_na_studenti_ot_specialnost_arheologiya

А това какво е? Да се лишат от студентски права за цял живот! И без право на обжалване!

*

На заседание, проведено на 26 ноември 2013 г., Контролният съвет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, е обсъдил сигнал от преподаватели и студенти на Алма матер във връзка с окупацията на Ректората.
Контролният съвет единодушно е решил, че окупацията на Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“ е незаконна.
Според Контролния съвет Ректорът и Академическият съвет са заели позиция с приетата от Академическия съвет Декларация против окупацията на Ректората.
В съответствие с искането в сигнала по чл. 35, ал. 4, т. 4 от Правилника на СУ „Св. Климент Охридски“ Контролният съвет е предложил на Ректора след извършване на вътрешна проверка да бъдат предприети необходимите действия.
Контролният съвет е подкрепил решението на Ректора за отучване на пропуснатите лекции и упражнения.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/resheniya_na_kontrolniya_s_vet_na_sofijskiya_universitet_po_povod_signal_za_okupaciyata_na_rektorata

Публикувано е на 5 дек. От 26-ти до 5-ти - 10 дни. Освен ако не е печатна грешка.
Че е незаконна, няма съмнение. Но защо са й на ПнН (Партията на Некадърниците) закони, които възпрепятстват делата?

Причината за отстъпничеството

Случва се някои народи да бъдат атакувани словесно, със злословие. Това може да продължи десетилетия и векове. Нищо чудно, че немалко хора, родени в тези народи, не издържат на такава тежест. Те усещат, че за да се създаде отрицателен образ на цял народ е необходима голяма сила. Предпочитат да се помирят с тази сила вместо да й противостоят. Затова започват да повтарят злословията - и така дават сигнал, че са на страната на тази сила и против близките си.

Как да се нарече такова поведение? Не е трудно да се каже.

*

Когато кажеш/напишеш, че е нужно да се спазват закони, и че без държава не е възможно да има законност, ти отговарят направо с ругатни срещу България/българския народ.
Трябва да се разбере, че това умонастроение е фашистко. Обявява се - било изрично, било с намеци - че цял един народ "не става".

Ако това се приеме, после ще се приеме и всяко ограничаване на правата на тези хора на основание "че са от този народ". И така - до гетото, изселването и изтреблението на място.

*

При това отстъпниците придобиват удобството да вършат и говорят всякакви неща, а отговорността за това да разпределят върху всички (или даже върху всички други - нали те са само жертви!). Това е все едно някой да донесе битовите си отпадъци в апартамента ти, да ги изсипе на килима, после да снима купчината с телефона си и да публикува снимката с изречението: "Така е в тази страна!"

Един разпространен термин

Някои говорят за "провинциално" поведение или световъзприемане. Обикновено тази дума се използва като оскърбление срещу онези, които стоят далече от властта (примерно, живеят на село или в малък град, или в не много влиятелна държава). Такива обиди не служат за нищо, освен за да се ограничава броят на властващите, които властват, за да служат на собствените си желания. Но да видим дали не може този термин да се използва с друго, по-полезно за хората значение.

*

"Провинциализъм" би могло да означава неспособност да се схващат и изработват понятия, и да се разбира, че нещата които възприемаме, не са идентични на понятията, а само биват разбирани чрез тях. Също - прибързаното наричане на нещо или някого, без да мислим какво значи думата, с която ги наричаме.
И освен това - склонността да си представяме "доброто" като присъстващ на земята властови източник - място или общност, където се събират пари, могъщество, почести, "култура".

Провинциално настроеният човек живее, за да се приближава към този център. Но той има много повърхностна или почти никаква представа какво се случва там. Той е само в плен на твърдението, че там е "всичко ценно" и на това "всичко" може само да се подражава, тъй като нищо добро не може да възникне извън този център.
Такъв човек се труди да подражава на нещо от онова, което, според него, се прави във властовия център и непрестанно да съобразява колко близко и колко далече се намира във всеки момент от него. Това става чрез сравнение: в сравнение с "ето този" съм близо, в сравнение с "ей-онзи" - далече. Първото е причина за задоволство, а другото - на униние. После се опитва да подтиква към това световъзприятие и околните, настоявайки, че смисълът на живота е в приближаването - или буквално или чрез подражание - към земния център.

Непрекъснатото злословие, което се лее от устите на тези хора, е знак за разграничаване от "нецентралното" място, в което сякаш по недоразумение или несправедливо са попаднали. Те не се интересуват никак от това как живее останалия свят, който е на подобно (съгласно усещането им) разстояние от центъра или по-голямо. За тях той не съществува, тъй като не е мост към желаното. Но освен това те не интересуват по същество и от живота на хората "там" - в центъра, тъй като не им трябва човешкото, а само почестите (богатството, лъскавите неща).

Те заслужават да бъдат наричане "идолопоклонници", тъй като се покланят, макар и без да знаят, на човешката способност да натрупва пари, сила, власт и думи, които лесно се разнасят. А всичко това - предмети, изкуства/технологии, реч - е дело на "човешките ръце".

Спасението от този вид идолопоклонство, което може да се нарече "провинциализъм", минава през вярата, че Създателят на всичко това (освен на греха) е достъпен навсякъде и че връзката с Него е безкрайно по-ценна. За да стане това, е нужен силен характер - такъв, в който има упоритост, решителност и смелост. Също - правдивост (обич към истината), справедливост, вяра в Бога и любов към Него и към човека.

*

Това светоусещане се закрепва при онези хора, които си представят живота не като възможност да обичаш, а като възможност да получаваш почести. Те не се насищат никога на почести. Целта им е първо да се изравнят "по чест" с когото могат, тъй като се боят, че не са достатъчно почетени; а след това и да изпреварят когото могат. Но не знаят какво е онова, което е добре да се почита. За образец винаги им служи земният център - мястото, където са натрупани идолите.

Свободата е дар от Духа

Твърде малко хора са способни да мислят самостоятелно. Самостоятелното мислене и говорене е възможно там, където има вътрешна свобода. Това състояние на човека се засвидетелства чрез думите. Когато четем Писанието, светите отци, житията на светиите - там свободата е сякаш видима. Тя се среща и у светски хора като Достоевски, и у древни езичници като Платон.

Как става това? Какво има в душата, че тя става свободна?

Може да се каже така: нужни са две добродетели, макар че може би това е една и съща. Те са - смелост и смирение. Появяват се там, където има усещане за човека като същество пред Бога - едновременно напълно нищожно, "прах и пепел", и, от друга страна, най-величествено - "образ и подобие". Смелостта идва от помненето, че си "образ и подобие", а смирението - че си "прах и пепел".

Това двойно и постоянно усещане, съпътстващо винаги човека, не се преподава, то е просто дар от Духа.

Ако човек го няма, тогава, колкото и да е даровит, ще се приплъзне към някой от двата порока. А по-скоро и към двата, тъй като те в дълбочина са един - липса на усещане за истинното отношение между човека и Твореца. Такъв човек ще стане или по-скоро тщеславен, защото не помни, че е "прах и пепел" (макар на думи да го "знае"); или по-скоро страхлив/дребнодушен, защото не помни, че е "образ и подобие". По същество той става и едното, и другото, като веднъж у него се забелязва повече тщеславието, друг път - повече дребнодушието.

Тщеславният угодничи (пред слушателите/зрителите си), защото иска да се хареса; дребнодушният - също (пред всекиго с мъничко власт или престиж), но защото го е страх, че ще му се "накарат". Неговото угодничество се нарича и "раболепие". И двамата са надменни, като единият изтъква повече личните си качества, а другият - повече качествата на тълпата, с която се е събрал; или някакви мнения; или се похвалва чрез интригантско сравнение.

Човекът с духовен дар не е нито надменен, нито страхлив. Той не угодничи, защото знае, че е хората пред него - и близо, и далеч - са в същото отношение с Твореца, в което е и той. Ако това е същественото, тогава те са равни, и тогава защо да угодничиш? Поради това той не се и плаши, тъй като е уверен, че както никой човек по същество не го надминава (нито му отстъпва), така и никой не може да му причини истинско зло.

Революцията на снимка

На 12 ноември около обяд протестите достигнаха своя връх. Парламентът беше обграден. Върху протестиращите студенти и граждани връхлетя полицията.



http://kamerite.bg/camera/view/4/%D0%9D%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D1%8A%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F/?utm_source=kamerite&utm_medium=link&utm_campaign=slide

Професор и студенти

Първа част




против олигархията




в квартирата на олигарха




в редакцията на демократичния вестник




вечер пред Ректората


***


Втора част



разбирам вашия гняв




във вестника пише за нас




60 процента подкрепят окупацията




4-ти етаж, централното крило




пред Деканата на ФФ




всеки ден ще е така




ФСлФ застана зад студентите



утре затваряме и НАТФИЗ


***


Трета част




NO Орешарски




протестиращи на Орлов мост




към УНСС




към новата конферентна зала




професор и студенти




Зала 1: Арест на Академичния съвет




първокурсник


***


Епилог




и никакви компромиси


***


http://homoviator-bg.net/?p=127

По пътя към знанието

Много са хората, които започват да учат нещо и то да учат с години. Човек подозира, че може да стигне до знание бързо - прочита някоя книга, учи език, чува имена на хора, прочули се като знаещи (”учени”), слуша нечии изложения (”лекции”) по части от някаква наука. Или пък просто се среща с някои, минаващи за учени, разговаря с тях. Може би в душата на такъв човек пораства мечта - да бъде “учен” (интелигентен, образован).

Но този път е труден, и твърде често изисква да се взимат решения - какво и колко да правя и от какво и колко да се откажа. Изглежда чудно, но може би е все едно дали човек ще бъде издържан, за да се занимава с наука, или не. Ако някой/нещо го подкрепя - да кажем, с пари, с представяне на различни места - това може и да му е полезно, а може и да не е. Защото трябва винаги да се мисли - това, което ми предлагат, как ще ми помогне да постигна знание? И как все пак изглежда знанието, което искам?

Днес има организации, наречени университети. Те предлагат цяла система за придобиване на някакви знания. Но това, ако погледнем към цялата история, е отскоро. Платон не е завършил нищо, подобно на университет. Авторът на “Премъдрост Соломонова” - също. Достоевски е учил за инженер, но точно това образование не личи да е послужило в писателската му работа. Тези тримата обаче са съвършено образовани хора.

*

Аз познавам мнозина, които са прекарали живота си покрай някакви дейности, свързани с образованието (четене, говорене пред обучаеми, писане и издаване на статии, есета, книги, превеждане и пр.). Те са на различна възраст, нямам предвид само най-възрастните. Мъчно е да се каже, кои от тях са образовани. Но си мисля, че някои, и то не малко, живеят с усещането, че са претърпели неуспех по този път - че не са успели “да се изучат”.
Възможно е такъв човек да си казва (или само да усеща, макар и без думи) следното. “Ако аз съм образован, то как може да се твърди, че от образованието има полза? Та аз по себе си виждам, че полза няма - ето, нито съм богат, нито ме уважават, нито съм щастлив. Нима съм учен? Та аз просто повтарям думи. Ако “големите” учени са такива като мен, кое им е “голямото”? Те, ако съществуват, по-скоро не са такива като мен. Значи съм се объркал, не съм разбрал какво трябва да се прави.”

Впрочем добре би било, ако повече хора можеха да размишляват така. Но обикновено човек избягва такива размисли, а и да чуе или изговори такива думи, не се спира на тях, не ги взима на сериозно. Защото ако ги вземе на сериозно, ще трябва да се промени.

Усещането обаче го има. Този глас, който създава усещането, което може да бъде изречено с такива думи, се нарича съвест. Но човек, ако желае, може да запуши вътрешните си уши, чрез които чува съвестта. За това има различни начини - примерно, може да пие (или да взима лекарства - “антидепресанти”).

Има и друга възможност - да намери някого, отговорен за неуспеха. Това непременно води до злословие. Злословието е страст, то не може да бъде възпряно, а тече непрекъснато. То е като алкохола, задачата му е да заглуши съвестта. Разбира се, човек може да се алкохолизира или да се предаде на злоезичната страст и по друга причина. Примерно - угодничил/продал се, откраднал, измамил, изневерил, предал.
Ако някой заговори с такива хора направо за предполагаемите им грехове, те се защитават много енергично. Казват - нищо лошо не съм направил, това е дреболия, не помня и пр. И наистина много от тях не разбират и не помнят. Но съвестта им разбира и помни, и те не могат да се отърват от нея. И ако затънат в лоши дела и думи, ако привикнат с тях, това не значи, че делата и думите ще станат добри или безразлични. Те пак ще бъдат лоши и все по-лоши, защото към тях се прибавя нежеланието да се научиш от опита си.

*

За “училите”. Неуспехът им да стигнат до знание ги разстройва и се чувстват притиснати, оказали се в нещо като безизходица. По някаква причина обаче не си казват, че са грешили и че не това е пътят към знанието, а има друг (той е известен впрочем - самоупрекване, въздържание от хули, отказ от тщеславие). При това няма значение до какво положение в обществото са стигнали тези хора, как се представят сами, как биват представяни от други. Те не могат излъжат съвестта, която продължава да казва: “не си учен, не знаеш”. Поради това яростно се нахвърлят върху “обстоятелствата”, доказвайки, против съвестта си, че в тези обстоятелства никой не би могъл да направи нещо по-добро от това, което те са направили. Но съвестта отново казва - “може” - и дори посочва такива.

И тъй, тези хора са много чувствителни към всякакъв вид похвали към някой “наоколо”, освен ако не са изречени тактически (хваля X, за да злепоставя Y). Безкористната похвала към някого, похвала, която не може да бъде използвана за тяхното лично оправдание, само ги нервира. Същото се отнася за похвалата на “обстоятелствата”, дори когато тя не е нищо повече от твърдение, че обстоятелствата не влияят на същественото - на това, да си добър и щастлив. Чуят ли нещо подобно, и особено ако се говори за конкретни лица и обстоятелства, те стискат зъби или избухват.

За Софийския университет "Св. Климент Охридски"

http://video.bgnes.com/view/44555 (6,7)

http://www.glasove.com/ako-imam-da-kazha-neshto-na-parlamenta-tryabva-da-otida-pred-nego-a-ne-da-stoya-v-universiteta-30175

Делата на врага

Без защита от душевните пороци човек подивява и оскотява. На повечето хора това им личи на лицето по снимките им - дори по най-хубавите, които те сами са си избрали да показват. Как да се защитаваме от подивявянето?

*

Трябва да се разбере, че макар и всички да имаме естествено предразположение към пороците, те не растат у нас толкова лесно "сами". За да бъде човек развратен бързо и сигурно, той трябва да бъде подложен на внушение отвън. Има, примерно лакомия, и човек е склонен към нея според повредената си природа; но има и прослава на лакомията. Има разврат, но има и подтикване към разврат. Същото е и с останалите.

Задачата на врага е да ни разврати колкото се може по-бързо и цялостно, и ако е възможно, непоправимо. Затова той ни атакува едновременно с всички пороци, макар и да изглежда, че страдаме само от един-два. Съществуват разнообразни средства да се създаде усещане, че си, примерно, беден, че нямаш нужното (макар и да го имаш); но точно в същия момент те уверяват и в обратното - че имаш много повече от някой друг, и че това е много добре за теб.
Бедният (повярвалият, че е беден) трябва да се старае да пази малкото, което, както мисли, му е останало, и така се създава стиснатост. Тя взаимодейства с безчувствието към чужди нещастия _(бедност и всякакви други). Но при това трябва да упрекваш онези, които, може би, се въздържат да те обгрижват, да облекчават страданието ти. Така се възпитава ропотливост (има ли я някъде думата?), която взаимодейства със самооправдаването; също и неблагодарност.

Усещането пък, че имаш повече от някои, и че това е добро точно за теб, подхранва надменността. Но също и страха - да не би да ти отнемат собствеността и да станеш като "онези" - бедните, които са и презрени заради бедността си. И наред с това, усещането за бедност подхранва завистта.
Но когато завиждаш, какво следва от (или върви заедно с) това?
Започваш, примерно, да упрекваш някого (онзи, комуто завиждаш), че те е лишил несправедливо от блага. Но, второ, може да упрекваш и съвсем друг - онзи, който е създал условия за това.
И трето, възможно е да си мислиш, че лишението ти е някак справедливо, защото богатите, щом са постигнали богатството си изцяло със свои сили, го "заслужават". Тогава лакействаш и се оглеждаш угодливо ("нашият руски либерал си е един лакей, който само се оглежда кому да лъсне ботушите", както казва Писателят).

Страхливостта, че ще "загубиш", събрана заедно с угодливостта пред силните, пречи да се мисли за истинска справедливост. Не се мисли за това, че силният, когато е неблагодарен, лесно става тираничен. Тези склонности не само пречат на човека да се съпротивлява на действителната земна власт, когато тя върши греховете си, но му пречат дори и да мисли за това. Вместо това, недоволството се насочва към най-слабите, най-безпомощните. А недоволният, вечно самооправдаващ се, възприема всякакви клевети срещу тях и прави всичко, за да си недоволства в безопасност.
Това става, когато човек не си представя, че богатството, заедно с всички подобни блага, е допуснато "отгоре" - че човек не е сам причина за богатството и властта си.

Човек си угажда сам така, както угажда на силните. Според него силните са за завиждане и той иска да е като тях; иска да му се угажда, както той самият им угажда. Ако не си намери някакъв слуга/поклонник (пък и да си намери!), започва да си угажда сам. И тъй като се бои да не остане встрани от общността (защото ако е встрани, кой ще се занимава с него?) той се заема да насъсква околните си един срещу друг. Ако са разделени и във вражда, лесно ще се събира ту с един, ту с друг срещу когото пожелае - и така ще бъде по-силен. Затова му е нужно да клевети много, да интригантства. А интригантстването какво е - примерно, да кажеш някому, че някой го застрашава, но че ти затова си тук, да му помогнеш със съвет и пр.

За да бъдат тези около нас слаби, ще атакуваме всяка тяхна опора - ще клеветим роднините им и приятелите им, или тези, които биха могли да им бъдат роднини и приятели. Освен това ще създаваме у тях несигурност - ще намираме, примерно, недостатъци във външността им. Ще говорим против занаята (професията) им, против човешката организация, в която участват със занаята си, против държавата им и особено против Църквата и Бога. Тъй като Бог - и Сам, и чрез Църквата Си - е първата, главна и единствено сигурна опора на човека. За да бъде човекът сам и слаб, той трябва да бъде отчужден от Църквата и Бога.
Когато някой забрави Бога или добие напълно грешна представа за него и Църквата, както става при езичеството или при ересите, той бива отчужден от тях.

Тези клевети срещу човека и близките му непременно се съчетават с ласкателство. За да удържаме жертвата ни близо до нас, да я подкупим, тъй че да търси нашата оценка - затова е нужно тази оценка да е донякъде и приятна. Да чува - "е, напредваш, не си толкова зле, само ме слушай". Ласкателството поддържа надменността и неблагодарността - "има и по-нищожни, презирай ги, всичко което имаш, си го добил сам".

Всички тези дела се вършат, за да създаваме слабост у човека и да го направим лош (говоря в множествено число, сякаш от името на някого - на врага, разбира се).
Повечето хора не изобретяват нищо подобно, те само възприемат и разпространяват това поведение, и то защото са измамени. Те не знаят, че всички тези хитрости са дело на врага; но не знаейки, все пак стават негови служители и се отчуждават от Бога и от ближния си. Накрая за тях (за нас) няма да има оправдание. Трябва да разберем, че това е дело на врага, да го разпознаваме бързо и да възразяваме; а там, където това е безполезно - да се отдалечаваме.

*


Клеветничеството срещу близките е част от общата стратегия за избягване на отговорност. Ако прехвърлиш вината за своето действие или бездействие на тях, ще отклониш обвинението срещу себе си. Вината се прехвърля на слабите, така че, клеветейки, да останеш в безопасност. Също - върху мнозина и изобщо, така че никой поотделно да не може да възрази. Също - говориш от "наше" име, макар никой да не те е упълномощавал. Така хитруваш, че и ти носиш отговорност. Но в действителност не носиш, тъй като чрез думите си се присъединяваш към множество, "укриваш се" сред други, някои от които не носят вина, и така избягваш обвинение лично срещу себе си.

Предателят 2

До престъпление се стига най-напред от лошо предразположение/склонност - примерно, към лек живот. После това предразположение се развива в известните пороци/страсти - чревоугодие, сребролюбие, блуд. Но човек може да извърши престъпление не защото е подчинен на страстта, а просто случайно - подведен от някого, подхлъзнал се по склонността си.

Всяко престъпление може да бъде възведено до предателството. Дали ще открадна или ще изневеря, ще излъжа/наклеветя от желание да ме харесат/да бъда интересен, всичко това е защото съм се отрекъл от човека (от кой да е човек). А човекът е по-важен от моите желания/от склонността към лек и приятен живот. Щом съм се отрекъл (той за мен се е оказал някакво средство или препятствие, все едно какво, но не човек) значи съм го предал. Така човек предава родители/ синове/ учители за получи нещо или някой да го хареса.

А кое е добро за човека - това, което желае ли? Не кое да е желано, а само това, което Бог му казва, че е добро. Така, с помощта на Бога, човек се научава какво да желае и избягва.
Но и преди да чуе Заповедите, той има грижа за тялото, която му е вложена още със сътворението ("никой не е намразил тялото си"). При това човек усеща, че жена му и синовете/дъщерите му са част от неговото тяло и не е склонен да ги мрази. Възможно е обаче да ги предаде - най-напред заради желанията на собственото си тяло, а после да предаде и него самото, заради идола.

Всяко предателство може да се възведе към жертвоприношението пред идола/ идолопоклонството - все едно дали привързаността ни към него е станала страст, или просто той е достатъчно силен, а верността ни към човека и Заповедите - достатъчно слаба, за да се подхлъзнем към него и да му принесем жертва.

*

Случва се някой днес (а и вчера, ако наречем вековете дни) да каже: "ти смяташ, че масовите убийства са престъпления? Може би си прав, тъй като има една партия, която твърди, че точно тези масови убийства са престъпления".
Така излиза, че човек разпознава престъплението не със съвестта си, която трябва да е еднаква за всички хора, а чрез партийната си принадлежност.
Съвестта (усещането за добро и зло), казват такива хора, е това, което партията ни казва (че е добро и зло).
А какво е партията? Това е група хора, обединени от възгледи, които изразяват желанието на една класа (хора в подобно обществено положение) да живее добре (леко и приятно) за сметка на други класи. Партията води класата към такъв живот.
И тъй, съвестта е партийна и класова, и не е нищо повече от желание да живееш леко и приятно за сметка на други. Причината е, казват те, че човекът е такъв - иска да живее леко и приятно все едно за чия сметка - и не може да бъде друг.
Но кой ще го промени, ако няма Бог?

Ако няма Бог, който да ни е дал истинна съвест, то престъплението не може да бъде разпознато, а само да бъде наречено така от някои - и ако те надделеят, тогава е престъпление, ако не - не е.

*

Но истината е, че съвест има и тя не е класова и партийна, а е глас Отвисоко. Ако предателят не я е задушил (не се е доближил достатъчно до животното), тя започва да му напомня, че извършеното е престъпление, и че то не може да бъде оправдано от никакви "класово-партийни" желания. Тя изисква разкаяние, а предателят, ако е достатъчно горд, отказва това и започва да й се гневи. Той смята, че не е възможно да е направил грешка, за която да се разкае. Ако се разкае, това значи да се отрече от идола си (онзи образ или дума, или куп образи и думи, които го уверяват, че е постъпил правилно); да признае, че е принесъл жертва напразно.
Възможно е той вече да не обича идола, а да е просто ядосан, че идолът го е измамил и че той е допуснал да бъде измамен. Но това го дразни много (самолюбив е) и не желае да слуша за това от никого.
Понякога гневът му срещу съвестта е толкова силен, че той пожелава да я накара да млъкне чрез убийство. И поради това убива тялото, в което е тя, самоубива се.

За езика

Съществува жив език, който предава светоусещане. Ние си служим във всекидневието с част от него, и колкото по-добре го владеем, толкова по-силно въздействаме на слушателя.
Естествено е за обикновения човек да владее езика си слабо. Не е чудно, че за Христос са казали "Никога човек не е говорил така, както този Човек".

Езиците имат възраст, която става достъпна след като придобият писменост. Тогава може да се забележи, че през поколенията езикът се мени, "измества се", така че стари текстове стават по-трудно разбираеми. Причината е, че са навлезли нови думи, някои стари са добили нови значения (изгубили са старите си значения) а също има промени в правописа. Част от образоването на човека е в това, да придобива достъп до по-старите области на езика (както и, разбира се, до повече нови).

Изместването на езика става осезаемо, струва ми се, на всеки 50-60 години, което значи - през две поколения. Или, с други думи, внукът не говори така, както говори дядо му (разликата им e 50-60 години). Тогава старите преводи трябва да се освежават, а изказаното преди тези десетилетия трябва да се изкаже отново, по по-различен начин.
Някои думи се "замърсяват" - биват дискредитирани, стават неприятни за ухото. Те трябва да бъдат премълчавани за известно време, "изпратени на почивка". Възможно е някои от тях да бъдат забравени, но повечето остават, тъй като езикът не се променя прекалено бързо и не може да отхвърля прекалено много думи. Той е бавен и "органичен" - подобен е на жив организъм.

Но тези неща влизат в "пасивното" знаене на езика. Добро активно знание имаме тогава, когато човек преживее езика си с такава сила, че става способен да предава сериозни текстове от други езици убедително, както повечето хора не могат. А още повече, когато успява да въведе думи (или, много често, да усили употребата на думи) така, че да произведе (или "изяви") знание, което мнозината наоколо не притежават. И, това знание трябва да е "за добро", сиреч, в съгласие със Заповедите.

*

Примерно - когато говорим за хуманитарно образование, си служим с думите "култура" и "цивилизация". Но те се захабяват. Сега "култура" пак (като през ХІХ в.) е това, което е достъпно за по-свободните (привилегированите) хора като развлечение или като знак за тяхната привилегированост; също и "цивилизация", което отново значи, че произвеждаш добро оръжие или имаш бърз транспорт.

Опитът на ХХ в. да говори за хората от Запада и не-Запада като за равни е част от деколонизаторския процес, който сигурно не би се случил без Сталиновия Съветски съюз. Но той стигна донякъде и спря.

Така че тези думи вече не помагат да се говори за "човешкото" в пространството и времето. Затова трябва да си послужим отново с думата "свят" - примерно, "християнски свят", "езически свят", или "предколонизаторски свят" (на Америка-Австралия-далечния Изток).

Общество от различни

В "Държавата" 369-370 Сократ казва, че хората се събират заради нуждите си и че е добре всеки от събралите се в едно възникващо общество нещо да умее. Държавата изобщо започвала от общност на земеделец, строител и тъкач, и "за най-необходимото тя ще се задоволи с четирима-петима такива хора" (369 d). После обаче ще има нужда и от други - дърводелци, ковачи (заради инструментите), а след това и от търговци - заради размяната.
В "Политиката" пък Аристотел казва накратко "не е възможно да се създаде общество от еднакви" (ще видя къде е). Значи, хората трябва да се различават, за да предлагат помежду си неща, каквито едни притежават, а на други липсват.

*

Хората се събират, за да си помагат. Ето една общност, създадена за взаимопомощ - мошеник, некадърник и мухльо.

Първо, мухльото. Той е може би най-необходимият, защото единствен умее да прави нещо, от което да има полза, или, по-точно, което да се цени. Той обаче не мисли откъде се взима тази оценка и каква е тази полза - умее да прави нещо и толкова. За какво служи то, не му е известно, но това не го безпокои - достатъчно е, че е известно на други. Някога той е узнал, че съществува професия (дейност, занаят), която се цени, за нея се плаща, чрез нея човек се "устройва". Той не внася творчество в дейността си (откъде да знае, че новото ще бъде одобрено), а просто подражава на други. Прави, каквото е видял някъде. Може да не го е научил само от един човек и на едно място, може да е от разни източници. Но от себе си не прави нищо, защото не е сигурен, че ще бъде прието.
Освен че не се пита "защо" работата му се цени, мухльото се отличава и със слабохарактерност. Той не обича неприятности, не е смел, не спори с шефове и изобщо с хора, които му изглеждат "оправни". За себе си той знае, че не е "оправен" и затова си намира закрила - някой да го обгрижва за нещата от живота, за практиката (извън неговата си дейност). Тези хора могат да се оженят, и тогава жена им става техен господар, защото не могат да си представят, че ще оцелеят без нея. Ако не е жената, ще е майка им, това не е толкова важно, но все трябва да има някой. На работното място бързо си намира покровители (те сами го намират).

После, мошеникът. Той е "шеф". Подобен е на мухльото в това, че също не знае "защо" се ценят нещата - защо това струва толкова, а не повече или по-малко, защо това е "престижно", а онова не е. Разликата е, че мошеникът не умее да прави нищо от тези неща. Вместо това той е действа за създаване на общност, която ще имитира някаква "ценна" дейност. Би могъл да се преструва, че умее (знае) нещо: в нашите среди примерно, на университетските хуманитари, това не е трудно. Просто си служиш с думи, които си чувал, без да те е грижа какво значат. Понеже мнозинството от слушателите са като тебе или като другите двама от общността ви, те няма да разберат знаеш ли нещо или не. Ако си ловък, ще те слушат, ще мислят, че просто не са те разбрали (защото им е рано, пък ти си напреднал) и ще поклащат глава, когато някой спомене името ти "а, да, знам го, виждал съм го, веднъж ми каза..." и пр.
Мошеникът се стреми към имидж, той е по природа словоохотлив и подвижен, но когато трябва, умее да бъде сдържан и бавен. Никога не може да се удържи да злослови, тъй като е много завистлив. Казвам "много", защото една умерена завистливост има, за съжаление, у всеки, но не всеки достига до мошеничество като основно занимание. То е породено точно от завистливостта - искаш непременно да си като някого, да изглежда, че си "от онези". Заради завистливостта си мошеникът непременно е организатор, "главен", и става такъв, защото "главният" винаги е на по-голяма почит от изпълнителите.

Накрая, некадърникът. Той е като асистент, за "свръзка". С мошеника си прилича по това, че не умее нищо, а с мухльото - в слабохарактерността и несигурността. Той сам се лепва за мошеника и се заема да му прави услуги. Винаги е готов за комплименти и хули, според нуждата, но и в това е посредствен, както и във всичко друго. От такива хора се образува "тълпата" - те са множество, винаги съгласни с властта, винаги заедно с неколцина други, мълчат, роптаят и се кикотят винаги според мярката, така че да бъдат незабележими.

Всеки от тях се чувства в това общество много по-добре, отколкото ако трябваше да общува с честни хора.

Инфантилизация

На един съвременен западен публицист (аз съм поставял някои негови изказвания и тук) се приписва мнението, че съвременната американо-европейска култура - или по-скоро онези, които имат повече влияние върху нея - се отнася с всички хора като с деца.
Това означава - предлага им да не се бъркат в решения, които се взимат някъде, макар че те ги засягат. Тъй като решенията "там" не са тяхна работа, и нека не се главоболят с неща, които не разбират (ще му дойде времето и може би ще научат); а по-добре да изпълняват каквото е решено от по-разумните. Ако имат свободно време, да се забавляват с каквото е разрешено. Разрешени забавления има, те са достъпни, осигурени. Що се отнася до поминъка - нека се трудят и който заслужава, ще получи; а кой заслужава - и за това се мисли, не се безпокойте.

Разбира се, това резюме е направено най-свободно пък и аз не се старая сега да предавам нечие мнение точно. Ако някой е забелязал тези неща - добре е за него. После обаче и да ги каже, ще го разберат малцина, и то най-вече онези, които и без него ги знаят.

Това надменно поведение спрямо всички хора по света се усвоява лесно. Лесно е да се говори някому на "момче", "момиче", "девойче", "деца" и пр. Някой ще каже, че това е проява на бащинска (майчинска) симпатия и загриженост. Но всекиму ли подхожда да заеме такава позиция? На някой достоен епископ или кротка възрастна монахиня сигурно би им подхождало. Но ако имаме просто една лакома и развратена жена, която покрай другото е докарала до алкохолизъм, депресия или лудост единственото същество (син/дъщеря) което й се е родило? Такава убедително е показала, че е неспособна да бъде майка. Същото се отнася и за множество мъже. Е, добре ли е такива да заемат, дори за кратко и на думи, родителска поза спрямо синове/дъщери на чужди и обикновено непознати хора?

Несъмнено такива хора търсят само изгодата от старшинството, за което претендират чрез думите си. Ако мине, добре, продължават нататък към устройването си на изгодната позиция. Ако не, ще се изкикотят и ще се огледат за друга публика.

*

Но, ще каже някой, като изключим грозотата на това поведение, какво вредно има в това, хората по-дълго време (или винаги) да се чувстват деца?

Има, и то е следното.

Хората, ако не са тежко болни, са деца само до една определена възраст, и тя се знае - 12-13/14 години. Само дотогава. След това те са вече младежи, юноши, подрастващи, или каквато дума изберем за състоянието им, но не са деца (в смисъла, в който някой е дете до 7-8 г.). Отношението на естествените баща/майка към синовете/дъщерите им е отделна част от темата, но и там трябва да се отчита, че синовете/дъщерите престават да са "изобщо деца" след споменатата възраст.

Така че отношението към някого, преминал вече тази възраст, като към дете, е опит чрез слово или жест той да бъде удържан в положение, в което - съгласно истината - не е. Значи тук имаме лъжа и нещо като насилие. От лъжата, твърдя аз, полза няма никога. А от насилието (несправедливата употреба на сила)? Полезно ли за когото и да било да бъде удържан в положение, което не е негово, и по този начин да се отнема/краде истински неговото? Защото възрастта на човека е непременно негова, той не я е взел от никой друг.

Ако този подход към човека успее, тогава, с годините, в душата му възниква и укрепва едно противоречие, двойнственост. От една страна, той не може да не знае, че е влязъл в плодотворна възраст, по природа е способен да бъде причина за раждане на хора (негови естествени потомци). И още, той има и граждански права, от него се очаква да действа в общество според опита и разума си.
От друга страна обаче, поради усещането си, че е "все още" или "по-скоро" дете, той ще се колебае какво да прави с възпроизводителната си способност и с правата си на обществено същество.

Какво ще се случи? Ако от него се роди човек, той ще се затруднява да го възпитава, тъй като няма да е наясно, способен ли е за това (нали той самият/тя самата все още е "нещо като" дете). Но как дете ще отглежда дете? Тогава става обичайното - роденото същество се прехвърля на баба/дядо (главно баба, разбира се), които с повече основание могат да минат за родители - нали вече веднъж са го направили и има някакъв резултат.
Естественият родител остава в двусмислено положение - родител е, но е май някак и брат/сестра на съществото, което расте. Несъмнено, роденото от него ще бъде по-нататък в голямо затруднение - как да се отнася към естествения си родител, който не му изглежда точно като родител. Дори да успее да се справи и да разбере какво е станало, все едно, с човека е било постъпено зле, той е бил поставен в опасност още от раждането си - да расте в неблагоприятни условия. Защо неблагоприятни ли? Защото не съответстват на истината - а тя е, че точно тези хора и само те са неговите баща и майка. Така че главната беда, с която се сблъскваме тук е, че човекът от твърде млад (от дете!) е поставен в условия, където истината за най-същественото - кой от околните какъв му е - е замъглена, а надделява лъжата.

Ами с обществения живот? Детето (истинското дете) бива въвеждано в света, където го учат какво е добро и недобро. Очаква се, че като порасне (като престане да бъде дете) човекът ще действа сам според доброто. Има в него нещо, някаква част от личността му, до което той ще се допитва при взимане на решения: то се нарича съвест. Съвестта е вложена от зачатието му, но с растежа и възпитанието тя също расте, оформя се и се подготвя да "получи думата". Но докато човек е дете, тя, също като тялото му, е слаба, и затова нейното място е заето от родителите (тези, които го отглеждат).
Ако човек се отдели от детството според естественото си развитие (заедно с физическото узряване) съвестта се задейства и човек става "отговорен". Тоест - способен да взима решения в съгласие със знанието си за доброто. И когато го попитат: "защо направи това?", казва - защото постъпих съгласно знанието ми за доброто. Това е "отговорността".

Така постъпва възрастният човек, който вече не е дете. А онзи, за когото говорим, "инфантилният" не става възрастен, освен отчасти. Той се ползва от някои облаги на възрастта - заема разни позиции, претендира за разни неща, на които има право като възрастен. Но, живеейки си с усещането че е "по-скоро" дете, той не се допитва до съвестта си, тъй като тя е занемарена. Това е признак на инфантилността. Той няма действащо знание за добро. Поради това той не е готов да обяснява действията си като свои. Когато е бил наистина дете, той е можел спокойно да каже - "така ми казаха да направя", или "не знам защо така направих".

Сега първият отговор продължава да се използва, и за да става това по-лесно, човек предпочита да не върши нищо без нечие одобрение - за да му прехвърли отговорността.
Вторият пък се изменя, защото изглежда срамно 30-40 и повече годишен мъж/жена да каже "не знам защо така направих". Вместо това той казва (примерно): "защото ни е такава държавата" - което ще рече, обстоятелствата са такива; а защо са такива не ме питайте, не съм длъжен да знам. Или: не съм виновен, защото едни други хора (ако са политици и е прието да бъдат ругани, им казва имената) са причина за действията ми, принуден съм бил от тях. Тях питайте и тях наказвайте.

Всичко това става поради липса на връзка със съвестта. Човекът наистина не знае кое действие е за предпочитане в този или онзи момент, тъй като няма навик да размишлява за това с помощта на съвестта си. И тъй като не знае, той, донякъде с право, отрича да има вина. Лошото е, че не казва "не знам дали действието ми е добро или не", тъй като тогава ще му кажат, че е длъжен да знае, заради възрастта си. А той не вярва да е длъжен, тъй като има усещане (наложено му от възпитателите), че е още дете. Но пък не може да заяви, че е дете, тъй като лъжата му ще е очевидна и няма да мине. Затова се опитва да лъже по други начини.

Така че вредата от инфантилизацията (удържането на хората в положение на деца) е, че тя създава лъжци. Най-напред инфантилизиращият хората ги лъже, че те още са деца - разбира се, без да им го доказва, а просто им говори като на деца "ей-така, приятелски" или пък им го подхвърля косвено, като ги приканва към детинско поведение. Те самите не се сещат да оспорят лъжата, привикват с нея и я приемат вместо истината. После сами започват да лъжат други, без да разбират какво правят.
Каква полза намират в това? Най-напред, ползата е в самата надежда, че никой за нищо повече няма да ги наказва (нали родителите им, или който ги е отглеждал, вече нямат власт над тях). Значи ще са хем деца с детските си желания, хем не-деца с правата си на възрастни - и така най-сетне ще могат да правят, каквото им се ще.

По-интелектуалните инфантилизатори специално се занимават да доказват, че наказание за лъжа по принцип не бива да има.

*

Впрочем днешните усилия за даване на права на децата - да осъждат родителите си и да ги напускат - се въртят около това, да изтеглят инфантилизацията към още по-ранна възраст, така че детето никога да не става дори дете, а направо инфантил - човек с права, но без съвест.

Поколението на зрелия социализъм

Тогава хората привикнаха с мисълта, че, първо, комунизмът ще бъде построен. Какво е комунизмът - пълно и всеобщо благосъстояние и справедливост. Така че ние не само ще имаме всичко, което желаем, но при това ще го имаме и справедливо (а не престъпно, чрез измама и пр.). Ето как аз ще си живея добре и няма да имам никакви тревоги за нищо.

Хората, в чиито почистени умове беше внесена тази вяра, я опазиха и до днес. Говоря особено за тези, които са родени през войната и първите десетилетия след нея - от 40-те докъм началото на 60-те. У почти всички тези хора (аз познавам мнозина) надделя едно твърде гнусно умонастроение, според което - да, комунизмът е построен, той е факт, макар и да не се нарича така; но той е построен в "онези държави", "където хората..." и пр. Всички те бяха подмазвачи тъкмо до края на 80-те - говореха си против България въобще, но не против "строя", и когато трябваше да се охули българското, бяха готови да възхваляват дори руското и съветското. Наред с това, сякаш без да забелязват противоречието, оплюваха руското в сравнение с българското, но не за друго, а защото "тук е по- на Запад". Изглежда, че без да знаят, са се трудили във вярната (от нечия гледна точка) посока - към разкол в православието.

Какво е положението днес с тях ли? Те са вече на 50-70 години. Няма никакви изненади, знаят къде е властта и пълзят пред нея всекидневно, бълвайки раболепните си слова.

Освен това, второ, те не се съмняваха, че си струва да се постараят единствено заради личното си благосъстояние. "Всеобщото благосъстояние" имаше смисъл само защото и те лично щяха да бъдат част от тази всеобща осигуреност. Но как щеше да стане това - кой знае, нека държавата и още повече "по-горната държава" да му мислят, нали са за това. Дотогава, докато се стигне до благосъстоянието, човекът тайничко си роптае - разбира се, без да си наврежда по никакъв начин, без публичност каквато и да било, без никаква отговорност, а просто така, да си пороптаем между нас, за разтуха. Във всекидневието такъв човек гледаше да си пребивава уютно, без рискове и без да смята, че някому нещо дължи, или че е добре да направи нещо за някого. Че за него трябваше да се прави много - той в това беше уверен. Така че други хора не му трябваха, освен за весело прекарване на времето и съвместно "уреждане". Днес това уреждане е свързано с нещо като предприемачество и затова повече му подхожда думата "далавера".

Какъв може да е ефектът върху семейството от всичко? Разрушителен, не ще и дума. Не е нужно да си го виждал лично, а пък аз съм го и виждал. Човек се жени/омъжва, за да се "устрои", за да му е по-забавно (гости, приятели, допълнителни възможности) и защото все още така е прието, иначе ще помислят, че "не го бива". Вярност към съпруга - може, дотолкова, доколкото да се поддържа по-лек живот, да няма големи неприятности. Верността сама по себе си, а не като досаден данък заради "удобствата", се оказваше обаче безсмислена и поради това неразбираема.

Трето, говореше се за "образование". Човекът обаче не се интересуваше никак от съдържанието на това образование. То беше нужно като източник на същия уютен живот (училият е на някаква държавна работа). Но освен това образованието и съпътстващите го звания осигуряваха уважение, което в днешно време продължава да се нарича "престиж". И пак - не е важно какво точно знаеш и дали нещо знаеш, а какво е званието (постът). Днес, разбира се, е особено важно "къде", но пак никой не ще да знае за съдържанието на тази образованост, наука или кой го знае какво. Постепенно с изтичането на десетилетията образованието изглеждаше все повече като един от възможните пътища "навън" (при благосъстоянието, тоест при истинския комунизъм).

Това, което придобиха тези хора, беше: твърда вяра в идването на деня, от който ще имат "пълна осигуреност"; желание за компания (роднини или не-роднини) за общо веселие и взаимни малки (пък може и по-големи, кой ще тръгне да ги мери) подлости; и мнение, че "образованието" е ценно. Неговото съдържание може да е неизвестно (кой ли пък ще тръгне да пита сериозно), но имиджът трябва да е непременно положителен.

*

Тези хора "превъртяха". Казвам го напълно сериозно и от личен опит, от пряко познанство с тях. Те не спират да бълват хули срещу България, независимо дали са тук или "навън". Те не били против "народа, а само против държавата". Не се интересуват от нищо, нямат никакви планове извън всекидневното себедоказване - че "аз не съм кой да е".
Всички те се изпоразведоха или провалиха семействата си, макар и без развод. Какви семейства бяха това впрочем! "Бракове", сключени пред секретарка - просто някакви споразумения за временно съжителство.
Съсипаха здравето на родилите им се (малко незаконни) синове и дъщери, притискайки ги "да учат на всяка цена, защото..." и същевременно държейки ги до пълнолетие, пък и нататък, в извратената обстановка на тези свои семейства, които не бяха семейства.
Пренебрежението им към Църквата (тя на времето нали отмираше) след 89-та се разви при повечето от тях в омраза, и то яростна, фанатична.

Някои пък се обявиха за религиозни, даже за православни, но от това омразата им към България и нейната Църква (както и към руската, разбира се) никак не намаля. Те продължиха да ги гледат отвисоко и да ги хулят, както и преди да станат православни, или дори много повече, защото дотогава просто рядко се сещаха за темата. При все това на тези хора днес нищо не им пречи да се надуват, че са православни. Противоречие в поведението си не виждат. "Аз не съм против християнството, аз просто не харесвам поповете".