До престъпление се стига най-напред от лошо предразположение/склонност - примерно, към лек живот. После това предразположение се развива в известните пороци/страсти - чревоугодие, сребролюбие, блуд. Но човек може да извърши престъпление не защото е подчинен на страстта, а просто случайно - подведен от някого, подхлъзнал се по склонността си.
Всяко престъпление може да бъде възведено до предателството. Дали ще открадна или ще изневеря, ще излъжа/наклеветя от желание да ме харесат/да бъда интересен, всичко това е защото съм се отрекъл от човека (от кой да е човек). А човекът е по-важен от моите желания/от склонността към лек и приятен живот. Щом съм се отрекъл (той за мен се е оказал някакво средство или препятствие, все едно какво, но не човек) значи съм го предал. Така човек предава родители/ синове/ учители за получи нещо или някой да го хареса.
А кое е добро за човека - това, което желае ли? Не кое да е желано, а само това, което Бог му казва, че е добро. Така, с помощта на Бога, човек се научава какво да желае и избягва.
Но и преди да чуе Заповедите, той има грижа за тялото, която му е вложена още със сътворението ("никой не е намразил тялото си"). При това човек усеща, че жена му и синовете/дъщерите му са част от неговото тяло и не е склонен да ги мрази. Възможно е обаче да ги предаде - най-напред заради желанията на собственото си тяло, а после да предаде и него самото, заради идола.
Всяко предателство може да се възведе към жертвоприношението пред идола/ идолопоклонството - все едно дали привързаността ни към него е станала страст, или просто той е достатъчно силен, а верността ни към човека и Заповедите - достатъчно слаба, за да се подхлъзнем към него и да му принесем жертва.
*
Случва се някой днес (а и вчера, ако наречем вековете дни) да каже: "ти смяташ, че масовите убийства са престъпления? Може би си прав, тъй като има една партия, която твърди, че точно тези масови убийства са престъпления".
Така излиза, че човек разпознава престъплението не със съвестта си, която трябва да е еднаква за всички хора, а чрез партийната си принадлежност.
Съвестта (усещането за добро и зло), казват такива хора, е това, което партията ни казва (че е добро и зло).
А какво е партията? Това е група хора, обединени от възгледи, които изразяват желанието на една класа (хора в подобно обществено положение) да живее добре (леко и приятно) за сметка на други класи. Партията води класата към такъв живот.
И тъй, съвестта е партийна и класова, и не е нищо повече от желание да живееш леко и приятно за сметка на други. Причината е, казват те, че човекът е такъв - иска да живее леко и приятно все едно за чия сметка - и не може да бъде друг.
Но кой ще го промени, ако няма Бог?
Ако няма Бог, който да ни е дал истинна съвест, то престъплението не може да бъде разпознато, а само да бъде наречено така от някои - и ако те надделеят, тогава е престъпление, ако не - не е.
*
Но истината е, че съвест има и тя не е класова и партийна, а е глас Отвисоко. Ако предателят не я е задушил (не се е доближил достатъчно до животното), тя започва да му напомня, че извършеното е престъпление, и че то не може да бъде оправдано от никакви "класово-партийни" желания. Тя изисква разкаяние, а предателят, ако е достатъчно горд, отказва това и започва да й се гневи. Той смята, че не е възможно да е направил грешка, за която да се разкае. Ако се разкае, това значи да се отрече от идола си (онзи образ или дума, или куп образи и думи, които го уверяват, че е постъпил правилно); да признае, че е принесъл жертва напразно.
Възможно е той вече да не обича идола, а да е просто ядосан, че идолът го е измамил и че той е допуснал да бъде измамен. Но това го дразни много (самолюбив е) и не желае да слуша за това от никого.
Понякога гневът му срещу съвестта е толкова силен, че той пожелава да я накара да млъкне чрез убийство. И поради това убива тялото, в което е тя, самоубива се.
