Без защита от душевните пороци човек подивява и оскотява. На повечето хора това им личи на лицето по снимките им - дори по най-хубавите, които те сами са си избрали да показват. Как да се защитаваме от подивявянето?
*
Трябва да се разбере, че макар и всички да имаме естествено предразположение към пороците, те не растат у нас толкова лесно "сами". За да бъде човек развратен бързо и сигурно, той трябва да бъде подложен на внушение отвън. Има, примерно лакомия, и човек е склонен към нея според повредената си природа; но има и прослава на лакомията. Има разврат, но има и подтикване към разврат. Същото е и с останалите.
Задачата на врага е да ни разврати колкото се може по-бързо и цялостно, и ако е възможно, непоправимо. Затова той ни атакува едновременно с всички пороци, макар и да изглежда, че страдаме само от един-два. Съществуват разнообразни средства да се създаде усещане, че си, примерно, беден, че нямаш нужното (макар и да го имаш); но точно в същия момент те уверяват и в обратното - че имаш много повече от някой друг, и че това е много добре за теб.
Бедният (повярвалият, че е беден) трябва да се старае да пази малкото, което, както мисли, му е останало, и така се създава стиснатост. Тя взаимодейства с безчувствието към чужди нещастия _(бедност и всякакви други). Но при това трябва да упрекваш онези, които, може би, се въздържат да те обгрижват, да облекчават страданието ти. Така се възпитава ропотливост (има ли я някъде думата?), която взаимодейства със самооправдаването; също и неблагодарност.
Усещането пък, че имаш повече от някои, и че това е добро точно за теб, подхранва надменността. Но също и страха - да не би да ти отнемат собствеността и да станеш като "онези" - бедните, които са и презрени заради бедността си. И наред с това, усещането за бедност подхранва завистта.
Но когато завиждаш, какво следва от (или върви заедно с) това?
Започваш, примерно, да упрекваш някого (онзи, комуто завиждаш), че те е лишил несправедливо от блага. Но, второ, може да упрекваш и съвсем друг - онзи, който е създал условия за това.
И трето, възможно е да си мислиш, че лишението ти е някак справедливо, защото богатите, щом са постигнали богатството си изцяло със свои сили, го "заслужават". Тогава лакействаш и се оглеждаш угодливо ("нашият руски либерал си е един лакей, който само се оглежда кому да лъсне ботушите", както казва Писателят).
Страхливостта, че ще "загубиш", събрана заедно с угодливостта пред силните, пречи да се мисли за истинска справедливост. Не се мисли за това, че силният, когато е неблагодарен, лесно става тираничен. Тези склонности не само пречат на човека да се съпротивлява на действителната земна власт, когато тя върши греховете си, но му пречат дори и да мисли за това. Вместо това, недоволството се насочва към най-слабите, най-безпомощните. А недоволният, вечно самооправдаващ се, възприема всякакви клевети срещу тях и прави всичко, за да си недоволства в безопасност.
Това става, когато човек не си представя, че богатството, заедно с всички подобни блага, е допуснато "отгоре" - че човек не е сам причина за богатството и властта си.
Човек си угажда сам така, както угажда на силните. Според него силните са за завиждане и той иска да е като тях; иска да му се угажда, както той самият им угажда. Ако не си намери някакъв слуга/поклонник (пък и да си намери!), започва да си угажда сам. И тъй като се бои да не остане встрани от общността (защото ако е встрани, кой ще се занимава с него?) той се заема да насъсква околните си един срещу друг. Ако са разделени и във вражда, лесно ще се събира ту с един, ту с друг срещу когото пожелае - и така ще бъде по-силен. Затова му е нужно да клевети много, да интригантства. А интригантстването какво е - примерно, да кажеш някому, че някой го застрашава, но че ти затова си тук, да му помогнеш със съвет и пр.
За да бъдат тези около нас слаби, ще атакуваме всяка тяхна опора - ще клеветим роднините им и приятелите им, или тези, които биха могли да им бъдат роднини и приятели. Освен това ще създаваме у тях несигурност - ще намираме, примерно, недостатъци във външността им. Ще говорим против занаята (професията) им, против човешката организация, в която участват със занаята си, против държавата им и особено против Църквата и Бога. Тъй като Бог - и Сам, и чрез Църквата Си - е първата, главна и единствено сигурна опора на човека. За да бъде човекът сам и слаб, той трябва да бъде отчужден от Църквата и Бога.
Когато някой забрави Бога или добие напълно грешна представа за него и Църквата, както става при езичеството или при ересите, той бива отчужден от тях.
Тези клевети срещу човека и близките му непременно се съчетават с ласкателство. За да удържаме жертвата ни близо до нас, да я подкупим, тъй че да търси нашата оценка - затова е нужно тази оценка да е донякъде и приятна. Да чува - "е, напредваш, не си толкова зле, само ме слушай". Ласкателството поддържа надменността и неблагодарността - "има и по-нищожни, презирай ги, всичко което имаш, си го добил сам".
Всички тези дела се вършат, за да създаваме слабост у човека и да го направим лош (говоря в множествено число, сякаш от името на някого - на врага, разбира се).
Повечето хора не изобретяват нищо подобно, те само възприемат и разпространяват това поведение, и то защото са измамени. Те не знаят, че всички тези хитрости са дело на врага; но не знаейки, все пак стават негови служители и се отчуждават от Бога и от ближния си. Накрая за тях (за нас) няма да има оправдание. Трябва да разберем, че това е дело на врага, да го разпознаваме бързо и да възразяваме; а там, където това е безполезно - да се отдалечаваме.
*
Клеветничеството срещу близките е част от общата стратегия за избягване на отговорност. Ако прехвърлиш вината за своето действие или бездействие на тях, ще отклониш обвинението срещу себе си. Вината се прехвърля на слабите, така че, клеветейки, да останеш в безопасност. Също - върху мнозина и изобщо, така че никой поотделно да не може да възрази. Също - говориш от "наше" име, макар никой да не те е упълномощавал. Така хитруваш, че и ти носиш отговорност. Но в действителност не носиш, тъй като чрез думите си се присъединяваш към множество, "укриваш се" сред други, някои от които не носят вина, и така избягваш обвинение лично срещу себе си.
