Твърде малко хора са способни да мислят самостоятелно. Самостоятелното мислене и говорене е възможно там, където има вътрешна свобода. Това състояние на човека се засвидетелства чрез думите. Когато четем Писанието, светите отци, житията на светиите - там свободата е сякаш видима. Тя се среща и у светски хора като Достоевски, и у древни езичници като Платон.
Как става това? Какво има в душата, че тя става свободна?
Може да се каже така: нужни са две добродетели, макар че може би това е една и съща. Те са - смелост и смирение. Появяват се там, където има усещане за човека като същество пред Бога - едновременно напълно нищожно, "прах и пепел", и, от друга страна, най-величествено - "образ и подобие". Смелостта идва от помненето, че си "образ и подобие", а смирението - че си "прах и пепел".
Това двойно и постоянно усещане, съпътстващо винаги човека, не се преподава, то е просто дар от Духа.
Ако човек го няма, тогава, колкото и да е даровит, ще се приплъзне към някой от двата порока. А по-скоро и към двата, тъй като те в дълбочина са един - липса на усещане за истинното отношение между човека и Твореца. Такъв човек ще стане или по-скоро тщеславен, защото не помни, че е "прах и пепел" (макар на думи да го "знае"); или по-скоро страхлив/дребнодушен, защото не помни, че е "образ и подобие". По същество той става и едното, и другото, като веднъж у него се забелязва повече тщеславието, друг път - повече дребнодушието.
Тщеславният угодничи (пред слушателите/зрителите си), защото иска да се хареса; дребнодушният - също (пред всекиго с мъничко власт или престиж), но защото го е страх, че ще му се "накарат". Неговото угодничество се нарича и "раболепие". И двамата са надменни, като единият изтъква повече личните си качества, а другият - повече качествата на тълпата, с която се е събрал; или някакви мнения; или се похвалва чрез интригантско сравнение.
Човекът с духовен дар не е нито надменен, нито страхлив. Той не угодничи, защото знае, че е хората пред него - и близо, и далеч - са в същото отношение с Твореца, в което е и той. Ако това е същественото, тогава те са равни, и тогава защо да угодничиш? Поради това той не се и плаши, тъй като е уверен, че както никой човек по същество не го надминава (нито му отстъпва), така и никой не може да му причини истинско зло.
