събота, 2 ноември 2013 г.

По пътя към знанието





Много са хората, които започват да учат нещо и то да учат с години. Човек подозира, че може да стигне до знание бързо - прочита някоя книга, учи език, чува имена на хора, прочули се като знаещи (”учени”), слуша нечии изложения (”лекции”) по части от някаква наука. Или пък просто се среща с някои, минаващи за учени, разговаря с тях. Може би в душата на такъв човек пораства мечта - да бъде “учен” (интелигентен, образован).

Но този път е труден, и твърде често изисква да се взимат решения - какво и колко да правя и от какво и колко да се откажа. Изглежда чудно, но може би е все едно дали човек ще бъде издържан, за да се занимава с наука, или не. Ако някой/нещо го подкрепя - да кажем, с пари, с представяне на различни места - това може и да му е полезно, а може и да не е. Защото трябва винаги да се мисли - това, което ми предлагат, как ще ми помогне да постигна знание? И как все пак изглежда знанието, което искам?

Днес има организации, наречени университети. Те предлагат цяла система за придобиване на някакви знания. Но това, ако погледнем към цялата история, е отскоро. Платон не е завършил нищо, подобно на университет. Авторът на “Премъдрост Соломонова” - също. Достоевски е учил за инженер, но точно това образование не личи да е послужило в писателската му работа. Тези тримата обаче са съвършено образовани хора.

*

Аз познавам мнозина, които са прекарали живота си покрай някакви дейности, свързани с образованието (четене, говорене пред обучаеми, писане и издаване на статии, есета, книги, превеждане и пр.). Те са на различна възраст, нямам предвид само най-възрастните. Мъчно е да се каже, кои от тях са образовани. Но си мисля, че някои, и то не малко, живеят с усещането, че са претърпели неуспех по този път - че не са успели “да се изучат”.
Възможно е такъв човек да си казва (или само да усеща, макар и без думи) следното. “Ако аз съм образован, то как може да се твърди, че от образованието има полза? Та аз по себе си виждам, че полза няма - ето, нито съм богат, нито ме уважават, нито съм щастлив. Нима съм учен? Та аз просто повтарям думи. Ако “големите” учени са такива като мен, кое им е “голямото”? Те, ако съществуват, по-скоро не са такива като мен. Значи съм се объркал, не съм разбрал какво трябва да се прави.”

Впрочем добре би било, ако повече хора можеха да размишляват така. Но обикновено човек избягва такива размисли, а и да чуе или изговори такива думи, не се спира на тях, не ги взима на сериозно. Защото ако ги вземе на сериозно, ще трябва да се промени.

Усещането обаче го има. Този глас, който създава усещането, което може да бъде изречено с такива думи, се нарича съвест. Но човек, ако желае, може да запуши вътрешните си уши, чрез които чува съвестта. За това има различни начини - примерно, може да пие (или да взима лекарства - “антидепресанти”).

Има и друга възможност - да намери някого, отговорен за неуспеха. Това непременно води до злословие. Злословието е страст, то не може да бъде възпряно, а тече непрекъснато. То е като алкохола, задачата му е да заглуши съвестта. Разбира се, човек може да се алкохолизира или да се предаде на злоезичната страст и по друга причина. Примерно - угодничил/продал се, откраднал, измамил, изневерил, предал.
Ако някой заговори с такива хора направо за предполагаемите им грехове, те се защитават много енергично. Казват - нищо лошо не съм направил, това е дреболия, не помня и пр. И наистина много от тях не разбират и не помнят. Но съвестта им разбира и помни, и те не могат да се отърват от нея. И ако затънат в лоши дела и думи, ако привикнат с тях, това не значи, че делата и думите ще станат добри или безразлични. Те пак ще бъдат лоши и все по-лоши, защото към тях се прибавя нежеланието да се научиш от опита си.

*

За “училите”. Неуспехът им да стигнат до знание ги разстройва и се чувстват притиснати, оказали се в нещо като безизходица. По някаква причина обаче не си казват, че са грешили и че не това е пътят към знанието, а има друг (той е известен впрочем - самоупрекване, въздържание от хули, отказ от тщеславие). При това няма значение до какво положение в обществото са стигнали тези хора, как се представят сами, как биват представяни от други. Те не могат излъжат съвестта, която продължава да казва: “не си учен, не знаеш”. Поради това яростно се нахвърлят върху “обстоятелствата”, доказвайки, против съвестта си, че в тези обстоятелства никой не би могъл да направи нещо по-добро от това, което те са направили. Но съвестта отново казва - “може” - и дори посочва такива.

И тъй, тези хора са много чувствителни към всякакъв вид похвали към някой “наоколо”, освен ако не са изречени тактически (хваля X, за да злепоставя Y). Безкористната похвала към някого, похвала, която не може да бъде използвана за тяхното лично оправдание, само ги нервира. Същото се отнася за похвалата на “обстоятелствата”, дори когато тя не е нищо повече от твърдение, че обстоятелствата не влияят на същественото - на това, да си добър и щастлив. Чуят ли нещо подобно, и особено ако се говори за конкретни лица и обстоятелства, те стискат зъби или избухват.