Някои говорят за "провинциално" поведение или световъзприемане. Обикновено тази дума се използва като оскърбление срещу онези, които стоят далече от властта (примерно, живеят на село или в малък град, или в не много влиятелна държава). Такива обиди не служат за нищо, освен за да се ограничава броят на властващите, които властват, за да служат на собствените си желания. Но да видим дали не може този термин да се използва с друго, по-полезно за хората значение.
*
"Провинциализъм" би могло да означава неспособност да се схващат и изработват понятия, и да се разбира, че нещата които възприемаме, не са идентични на понятията, а само биват разбирани чрез тях. Също - прибързаното наричане на нещо или някого, без да мислим какво значи думата, с която ги наричаме.
И освен това - склонността да си представяме "доброто" като присъстващ на земята властови източник - място или общност, където се събират пари, могъщество, почести, "култура".
Провинциално настроеният човек живее, за да се приближава към този център. Но той има много повърхностна или почти никаква представа какво се случва там. Той е само в плен на твърдението, че там е "всичко ценно" и на това "всичко" може само да се подражава, тъй като нищо добро не може да възникне извън този център.
Такъв човек се труди да подражава на нещо от онова, което, според него, се прави във властовия център и непрестанно да съобразява колко близко и колко далече се намира във всеки момент от него. Това става чрез сравнение: в сравнение с "ето този" съм близо, в сравнение с "ей-онзи" - далече. Първото е причина за задоволство, а другото - на униние. После се опитва да подтиква към това световъзприятие и околните, настоявайки, че смисълът на живота е в приближаването - или буквално или чрез подражание - към земния център.
Непрекъснатото злословие, което се лее от устите на тези хора, е знак за разграничаване от "нецентралното" място, в което сякаш по недоразумение или несправедливо са попаднали. Те не се интересуват никак от това как живее останалия свят, който е на подобно (съгласно усещането им) разстояние от центъра или по-голямо. За тях той не съществува, тъй като не е мост към желаното. Но освен това те не интересуват по същество и от живота на хората "там" - в центъра, тъй като не им трябва човешкото, а само почестите (богатството, лъскавите неща).
Те заслужават да бъдат наричане "идолопоклонници", тъй като се покланят, макар и без да знаят, на човешката способност да натрупва пари, сила, власт и думи, които лесно се разнасят. А всичко това - предмети, изкуства/технологии, реч - е дело на "човешките ръце".
Спасението от този вид идолопоклонство, което може да се нарече "провинциализъм", минава през вярата, че Създателят на всичко това (освен на греха) е достъпен навсякъде и че връзката с Него е безкрайно по-ценна. За да стане това, е нужен силен характер - такъв, в който има упоритост, решителност и смелост. Също - правдивост (обич към истината), справедливост, вяра в Бога и любов към Него и към човека.
*
Това светоусещане се закрепва при онези хора, които си представят живота не като възможност да обичаш, а като възможност да получаваш почести. Те не се насищат никога на почести. Целта им е първо да се изравнят "по чест" с когото могат, тъй като се боят, че не са достатъчно почетени; а след това и да изпреварят когото могат. Но не знаят какво е онова, което е добре да се почита. За образец винаги им служи земният център - мястото, където са натрупани идолите.
