Тогава хората привикнаха с мисълта, че, първо, комунизмът ще бъде построен. Какво е комунизмът - пълно и всеобщо благосъстояние и справедливост. Така че ние не само ще имаме всичко, което желаем, но при това ще го имаме и справедливо (а не престъпно, чрез измама и пр.). Ето как аз ще си живея добре и няма да имам никакви тревоги за нищо.
Хората, в чиито почистени умове беше внесена тази вяра, я опазиха и до днес. Говоря особено за тези, които са родени през войната и първите десетилетия след нея - от 40-те докъм началото на 60-те. У почти всички тези хора (аз познавам мнозина) надделя едно твърде гнусно умонастроение, според което - да, комунизмът е построен, той е факт, макар и да не се нарича така; но той е построен в "онези държави", "където хората..." и пр. Всички те бяха подмазвачи тъкмо до края на 80-те - говореха си против България въобще, но не против "строя", и когато трябваше да се охули българското, бяха готови да възхваляват дори руското и съветското. Наред с това, сякаш без да забелязват противоречието, оплюваха руското в сравнение с българското, но не за друго, а защото "тук е по- на Запад". Изглежда, че без да знаят, са се трудили във вярната (от нечия гледна точка) посока - към разкол в православието.
Какво е положението днес с тях ли? Те са вече на 50-70 години. Няма никакви изненади, знаят къде е властта и пълзят пред нея всекидневно, бълвайки раболепните си слова.
Освен това, второ, те не се съмняваха, че си струва да се постараят единствено заради личното си благосъстояние. "Всеобщото благосъстояние" имаше смисъл само защото и те лично щяха да бъдат част от тази всеобща осигуреност. Но как щеше да стане това - кой знае, нека държавата и още повече "по-горната държава" да му мислят, нали са за това. Дотогава, докато се стигне до благосъстоянието, човекът тайничко си роптае - разбира се, без да си наврежда по никакъв начин, без публичност каквато и да било, без никаква отговорност, а просто така, да си пороптаем между нас, за разтуха. Във всекидневието такъв човек гледаше да си пребивава уютно, без рискове и без да смята, че някому нещо дължи, или че е добре да направи нещо за някого. Че за него трябваше да се прави много - той в това беше уверен. Така че други хора не му трябваха, освен за весело прекарване на времето и съвместно "уреждане". Днес това уреждане е свързано с нещо като предприемачество и затова повече му подхожда думата "далавера".
Какъв може да е ефектът върху семейството от всичко? Разрушителен, не ще и дума. Не е нужно да си го виждал лично, а пък аз съм го и виждал. Човек се жени/омъжва, за да се "устрои", за да му е по-забавно (гости, приятели, допълнителни възможности) и защото все още така е прието, иначе ще помислят, че "не го бива". Вярност към съпруга - може, дотолкова, доколкото да се поддържа по-лек живот, да няма големи неприятности. Верността сама по себе си, а не като досаден данък заради "удобствата", се оказваше обаче безсмислена и поради това неразбираема.
Трето, говореше се за "образование". Човекът обаче не се интересуваше никак от съдържанието на това образование. То беше нужно като източник на същия уютен живот (училият е на някаква държавна работа). Но освен това образованието и съпътстващите го звания осигуряваха уважение, което в днешно време продължава да се нарича "престиж". И пак - не е важно какво точно знаеш и дали нещо знаеш, а какво е званието (постът). Днес, разбира се, е особено важно "къде", но пак никой не ще да знае за съдържанието на тази образованост, наука или кой го знае какво. Постепенно с изтичането на десетилетията образованието изглеждаше все повече като един от възможните пътища "навън" (при благосъстоянието, тоест при истинския комунизъм).
Това, което придобиха тези хора, беше: твърда вяра в идването на деня, от който ще имат "пълна осигуреност"; желание за компания (роднини или не-роднини) за общо веселие и взаимни малки (пък може и по-големи, кой ще тръгне да ги мери) подлости; и мнение, че "образованието" е ценно. Неговото съдържание може да е неизвестно (кой ли пък ще тръгне да пита сериозно), но имиджът трябва да е непременно положителен.
*
Тези хора "превъртяха". Казвам го напълно сериозно и от личен опит, от пряко познанство с тях. Те не спират да бълват хули срещу България, независимо дали са тук или "навън". Те не били против "народа, а само против държавата". Не се интересуват от нищо, нямат никакви планове извън всекидневното себедоказване - че "аз не съм кой да е".
Всички те се изпоразведоха или провалиха семействата си, макар и без развод. Какви семейства бяха това впрочем! "Бракове", сключени пред секретарка - просто някакви споразумения за временно съжителство.
Съсипаха здравето на родилите им се (малко незаконни) синове и дъщери, притискайки ги "да учат на всяка цена, защото..." и същевременно държейки ги до пълнолетие, пък и нататък, в извратената обстановка на тези свои семейства, които не бяха семейства.
Пренебрежението им към Църквата (тя на времето нали отмираше) след 89-та се разви при повечето от тях в омраза, и то яростна, фанатична.
Някои пък се обявиха за религиозни, даже за православни, но от това омразата им към България и нейната Църква (както и към руската, разбира се) никак не намаля. Те продължиха да ги гледат отвисоко и да ги хулят, както и преди да станат православни, или дори много повече, защото дотогава просто рядко се сещаха за темата. При все това на тези хора днес нищо не им пречи да се надуват, че са православни. Противоречие в поведението си не виждат. "Аз не съм против християнството, аз просто не харесвам поповете".
