Завистливият е неспособен за самостоятелно мислене. Той не може да се съсредоточи върху никакви начала на вярата и мисълта, защото е твърде зает да се оглежда и да се чуди, дали отговаря на “стандартите”. Интересуват го похвалите и затова внимава как се държи и какво говори – винаги с оглед на похвалите – да създаде условия да го забелязват, да не се изложи и пр.
Злословието е видим (чуваем) плод на завистта; то е навик. Завистливият, тъй като е страхлив (защо се страхува – затова, че ако него го няма или ако го пренебрегнат, няма да се наслаждава на похвали), внимава да не засегне силните и полека-лека стига до това, да не засяга никого конкретно и лично. Затова предпочита да злослови непублично и зад гърба; а когато е публично, се нахвърля върху онези, които няма да му отговорят (защото са беззащитни, нямат думата).
Злословието не само е плод на завистта но и я умножава така, както плодовете умножават растението, тъй като имат в себе си семена. Привикващият да злослови, дори да не е бил завистлив, ще стане. Нали завистливият хули, тъй като се сравнява. Основа на завистливото злословие е користното сравнение. Затова и човек не злослови против такива, които му изглеждат далече и съвсем различни; а само против онези, които смята за близки и подобни – с които се съревновава.
Привикналият на злословие привиква към сравнение, при което се старае да се представи за нещо повече/по-добро. Започва да гледа на срещите си с хора като на повод да се сравнява и да представя себе си за нещо повече (или приобщен към онези, които са “нещо повече”). Когато осъжда и определя “другия”, той не предлага нищо по-добро, а само си приписва “по-доброто”. Затъвайки в този свят на користно съревнование (не да дадеш нещо, а да се представиш за някакъв) той недоволства, че някои изглеждат “нещо повече”. Това вече е завистливост. Тя се е предала чрез злословенето, защото то е носило в себе си семето на завистта.
Завистливо злословещият (упрекващият и хулещият користно/от тщеславие) е такъв само по една причина – смята себе си за недооценен. Но той никога няма да постигне необходимата му “висока оценка”.
Такъв човек, ако има сили, трябва да спре да злослови (да обуздае езика си) и чрез това да се насочи към причината за злословието – завистта.
Оправданията – аз злословя защото имам причина/защото съм видял уважавани хора, които го правят – не помагат, а напротив, усилват порока, защото аргументират съществуването му, дават му право да се разполага в душата, сякаш е някаква добродетел.
Няма друг начин да избегнем завистта, освен честата и продължителна молитва. А и тя не дава бързо плодове, или поне не бива да се надяваме на бърз успех. Защото молитвата не е магьосничество, а само обръщение, вик за помощ.
*
Има една поредица от състояния на душата, която може да се нарече "кръг на порока/на злото". Обзетият от завист (или, примерно - лакомия) човек е тласнат към предателство. А и завистта, и лакомията са събрани в нещо, наричано "себелюбие (егоизъм)".
Предателството е действие с последствия или просто произнасяне на думи; но същественото е в отричането - от нещо или някого, от когото не бива да се отречем. И пак същественото не е в самите думи, а в онова, което става в душата; но не е все едно какво и как говорим, защото думите са ясен знак за ставащото в душата и са способни да разпръскват добри или лоши мисли.
А след предателството, било с последствие или сякаш без, човек може да изпадне в отчаяние или да се насочи към самооправдание. И двете тези се опират на гордостта, защото гордостта е отказ от разкаяние.
Самооправдаващият се не се разкайва, а доказва, че е бил прав (имал е право/права). Отчаяният пък е такъв, защото се е отказал от надежда, че може да бъде оправдан. Човек бива оправдан не от хората, нито от себе си, а от Бога. А Той ще оправдае искрено разкаялия се. Отчаяният се досеща това, и предпочита да е отчаян вместо разкаян. Това е, защото е горд.
Отчаяният може да извърши самоубийство - било рязко, като да се застреля или обеси, било полека, чрез алкохолизъм/наркотици. Докато се самоубива бавно, той отново се връща към завистта - завист към онези, които не са извършили предателството, от което той се срамува.
Самооправдаващият се живее по-леко, може би защото е по-слабо чувствителен. Затова той би трябвало да е склонен към по-животински страсти. След като се уверил, че има право да прави, каквото прави, той пак се завръща към обичайната му лакомия.
