Публично и частно

Натискът върху страната ни се усилва. От лятото насам и особено за последните месец-два видяхме:

1. Опит за преврат (сваляне на законно правителство и парламент по "морални съображения").
2. Затваряне на Университета ("за да си отиде правителството"); отблъскващи видео-компромати срещу университетски преподаватели
3. Смайващи и абсурдни интриги срещу висш духовник на Българската Православна Църква; и пак компромати срещу духовници (че били хомосексуалисти - а хомосексуализмът не е ли, от гледна точка на пропагандаторите, нещо либерално, европейско и похвално?)

Ако някой запита защо, ще отговоря, че всичко това е културна и чрез медиите политика, подобна на тази, която се водеше някога в СССР и страните, зависими от него. Нито гражданите, нито правителствата на България  могат да я отменят отведнъж, тъй като тя се определя, налага и заплаща от сили, които превъзхождат нашите. Но все пак гражданите на България биха могли и да не участват в тази политика. Това се отнася за всеки поотделно, и никой не би трябвало да се крие зад "общото положение" и да казва "ами такава ни е държавата".

Не Ви е такава държавата, господине или госпожо. Вие самият сте такъв.

Да вземем медиите. Аз разбирам, че една голяма телевизия с бюджет от милиони не може да няма политика; и ако тази политика, определена далеч не от работещите в нея, е насочена към задушаване на държавността, образованието и Църквата, то тя ще се провежда, независимо от волята на точно този или онзи гражданин. Защото винаги ще се намерят хора без работа и без възгледи, които да правят, каквото им се каже, или каквото усетят, че се очаква от тях.

Но освен големите телевизии и вестници, на които е възложена "голямата политика", има и сайтове с малки бюджети, чиито пари идват оттук, от български граждани, и чиито директори, самите те обикновени журналисти, имат достатъчна свобода, за да решат поне какво да не публикуват. Е, защо дори и тези сайтове са препълнени с оскърбления срещу страната и срещу всичко онова, чрез което тя съществува?

За който е забравил, напомням - "страната"/"ние" съществуваме чрез:
1) държавност/законност,
2) образование,
3) Църква

Цялото това преизобилие от обиди и раболепно навеждане пред някакви неомитични образци на "развитост", най-вероятно ще се обясни (ако някой попита и отговарящият е честен) с:  "така е прието да се говори"; "всички говорят така".

Значи, причината е конформизъм (в превод - нагаждачество, човекоугодство), който идва от най-обикновения страх да защитиш себе си и близките си, да кажеш, че има неща, благодарение на които вие сте хора; и че не си съгласен тези неща да бъдат унищожавани.

Така че тези журналисти, както и множеството техни от конформизъм анти-български говорещи автори, трябва да бъдат наречени предатели, и който ги нарича така може да е чист пред съвестта си и да не се безпокои, че обижда чувствителните им души. Не, така той помага на себе си, на близките си, а и на тези нещастни хора (за журналистите и авторите им говоря), за някои от които все още има надежда да размислят и, рискувайки едно-друго, да станат достойни мъже и жени. И тогава ще бъдат щастливи, а не както са сега. А без риск и упорстване не може - няма да заслужат щастието.

А какво и ще рискуват всъщност? Обикновено не повече от това някой да им се присмее, да ги изругае, да намигне зад гърба им, да употреби против тях някои известни и стари заклинания: "селянин", "дърво", "провинциалист". Е, ако човекът много се бои от тези думи, разбирам, няма да му е леко. Но защо просто да не се откаже от този свой страх?

Какво може да се опита? Да кажем, следното - нека един вестник да престане да публикува текстове и каквито и да било материали, съдържащи обиди срещу страната му. Някой ще каже: е, хубава работа, че какво ще сложим във вестника тогава?  Ами вие опитайте за ден-два или седмица, и ако нищо не можете да публикувате, поне съобщете на публиката причината. Ще бъде интересно, ще сте първите. Ще станете известни със смелостта си и ще започнат да ви уважават. И пак ще намерите сътрудници.

Но добре, да кажем, че това е трудно. Тогава защо някой да не опита по-лесното - лично той да не говори и да не пише (примерно, из интернет) ругатни срещу страната си (институциите й, народа й). Ето, аз например от много години, може би от десетилетия, не съм казвал, нито писал нещо против България и българите. Като казвам "не съм" - наистина нищо, нито дума. А не съм и мълчал през цялото време. Значи е възможно.

Ще издам една тайна (за който се интересува само). Сериозният патриотизъм - който започва с това, просто да не злословиш против страната си и да не се съгласяваш, когато някой злослови - укрепва семейството. Мъжът без родината си е нищожество. Много грешат онези мъже, които, за да угодят на жена си, говорят пренебрежително за своята страна. Такива мъже винаги биват презирани от жените си. Който позволява в дома му да се говори против неговата страна, той си поставя бомба в средата на жилището. И тази бомба гърми в 100% от случаите.


2 февруари, Сретение Господне:
           
          ... Мутрата те преследва, докато й платиш, а след това поне за известно време те оставя на мира – за да можеш после да платиш отново. Но терористът (истинският, а не този, когото вестниците обявят за такъв) не те оставя никога, защото той иска не парите ти, а смъртта ти.

А онези, които се покриват и се спотайват в миши дупки, може и да разберат, че така не се бяга далеч. Отрекъл се от Бога, родината, мъжа си, жена си, баща си, брат си, сина си, от всичко, за да го оставят на спокойствие, за да си е добре. Той си има корем и освен това иска да го потупат по рамото, да кажат: “Добре! Добре! (Окото ни видя :)”.

Но няма да стане така. Защото сред близките ти може да се окаже някой, който не прави така, а точно обратното. И тогава срещу него ще се нахвърлят онези, за да го унищожат, а тебе ще те отнесат като прах, без дори да знаят кой си, без да искат да знаят. Казваш си: “Аз съм подлец, никой няма да ме пипне.” Е, сигурно няма да те пипат (то да не е много приятно...). Но ще те изметат, както чистачките метат праха по края на улицата (... но яко прах, егоже возметает ветр от лица земли).

И тъй, ако те попитат дали знаеш кой е “този”, ще кажеш веднага:

“Кой? Никога не съм чувал! Не знам това име! Няма такъв човек! Не разбирам какво ме питате!!”

...

            А ако не се беше отричал, ако беше останал при него, тогава щеше да им е по-трудно да се справят с него, защото щяхте да сте заедно. Тогава и за тебе щеше да е по-добре. И наистина щеше да си в безопасност. Но кой да разбира...

**

4 февруари

Трябва да се знае, че когато подлецът злослови против държавата и народа си, той не го прави случайно. Той знае какво прави - не защото може да го мисли или изказва, но защото го усеща, както животното усеща природата си и постъпва според нея. Така е и той. 

Да видим най-напред ефекта. Злословиш срещу "тези тук"? Какво следва, ако ти повярват? Че никой няма да се грижи, какво остава да се сражава и жертва заради справедливостта, истината, красивото... Защото "тук такива работи няма и не може да има. Е, идете отсреща, там да..."

Това на него защо му е? Първо, тези неща като че ли се повтарят от глупост. Но защо някои, уж иначе интелигентни, се оказват глупави, а други - не? И то от най-ранна младост? Значи глупостта е обвързана с нрава, със съвестта. Негодникът дрънка глупости и оглупява, честният - не. 

Но също - от завист. Ако аз очерня всички наоколо и ми повярват, кой ще ме забележи какъв съм? А иначе, ако достойните хора биват оценявани по достойнството им, и то още тук (за отвъдното завистливият не се безпокои, той може да си е религиозен иначе, но то пак не го засяга), тогава къде отивам аз? Завистливият освен това внимава да не се мине. Вложил ресурси, разпределил ги, икономично, точно и изведнъж - някой оценен по-високо? Това не е ли загуба? Загуба е, да. От гледна точка на дребнодушния е неприятно, не е сметнал нещата, изиграли са го и пр. Него не го е грижа дори за стойността на тази оценка, кой оценява, дали е вярно... Къде ще мислим чак до там... Важното е за всички да се говори зле. Пък онези "отсреща", за тях дребнодушникът-завистливец не се безпокои, те са извън сметките, той с тях не се съревновава. 

Тези същества са жертви и само презрение към тях не стига, и дори е погрешно. Не трябва да се забравя, че те са хора. Нужно е състрадание. Както Бог ни учи. 

*

Чем хуже журналисты пишут о какой-либо стране, тем успешнее там идут дела.

http://roman-n.livejournal.com/