На един съвременен западен публицист (аз съм поставял някои негови изказвания и тук) се приписва мнението, че съвременната американо-европейска култура - или по-скоро онези, които имат повече влияние върху нея - се отнася с всички хора като с деца.
Това означава - предлага им да не се бъркат в решения, които се взимат някъде, макар че те ги засягат. Тъй като решенията "там" не са тяхна работа, и нека не се главоболят с неща, които не разбират (ще му дойде времето и може би ще научат); а по-добре да изпълняват каквото е решено от по-разумните. Ако имат свободно време, да се забавляват с каквото е разрешено. Разрешени забавления има, те са достъпни, осигурени. Що се отнася до поминъка - нека се трудят и който заслужава, ще получи; а кой заслужава - и за това се мисли, не се безпокойте.
Разбира се, това резюме е направено най-свободно пък и аз не се старая сега да предавам нечие мнение точно. Ако някой е забелязал тези неща - добре е за него. После обаче и да ги каже, ще го разберат малцина, и то най-вече онези, които и без него ги знаят.
Това надменно поведение спрямо всички хора по света се усвоява лесно. Лесно е да се говори някому на "момче", "момиче", "девойче", "деца" и пр. Някой ще каже, че това е проява на бащинска (майчинска) симпатия и загриженост. Но всекиму ли подхожда да заеме такава позиция? На някой достоен епископ или кротка възрастна монахиня сигурно би им подхождало. Но ако имаме просто една лакома и развратена жена, която покрай другото е докарала до алкохолизъм, депресия или лудост единственото същество (син/дъщеря) което й се е родило? Такава убедително е показала, че е неспособна да бъде майка. Същото се отнася и за множество мъже. Е, добре ли е такива да заемат, дори за кратко и на думи, родителска поза спрямо синове/дъщери на чужди и обикновено непознати хора?
Несъмнено такива хора търсят само изгодата от старшинството, за което претендират чрез думите си. Ако мине, добре, продължават нататък към устройването си на изгодната позиция. Ако не, ще се изкикотят и ще се огледат за друга публика.
*
Но, ще каже някой, като изключим грозотата на това поведение, какво вредно има в това, хората по-дълго време (или винаги) да се чувстват деца?
Има, и то е следното.
Хората, ако не са тежко болни, са деца само до една определена възраст, и тя се знае - 12-13/14 години. Само дотогава. След това те са вече младежи, юноши, подрастващи, или каквато дума изберем за състоянието им, но не са деца (в смисъла, в който някой е дете до 7-8 г.). Отношението на естествените баща/майка към синовете/дъщерите им е отделна част от темата, но и там трябва да се отчита, че синовете/дъщерите престават да са "изобщо деца" след споменатата възраст.
Така че отношението към някого, преминал вече тази възраст, като към дете, е опит чрез слово или жест той да бъде удържан в положение, в което - съгласно истината - не е. Значи тук имаме лъжа и нещо като насилие. От лъжата, твърдя аз, полза няма никога. А от насилието (несправедливата употреба на сила)? Полезно ли за когото и да било да бъде удържан в положение, което не е негово, и по този начин да се отнема/краде истински неговото? Защото възрастта на човека е непременно негова, той не я е взел от никой друг.
Ако този подход към човека успее, тогава, с годините, в душата му възниква и укрепва едно противоречие, двойнственост. От една страна, той не може да не знае, че е влязъл в плодотворна възраст, по природа е способен да бъде причина за раждане на хора (негови естествени потомци). И още, той има и граждански права, от него се очаква да действа в общество според опита и разума си.
От друга страна обаче, поради усещането си, че е "все още" или "по-скоро" дете, той ще се колебае какво да прави с възпроизводителната си способност и с правата си на обществено същество.
Какво ще се случи? Ако от него се роди човек, той ще се затруднява да го възпитава, тъй като няма да е наясно, способен ли е за това (нали той самият/тя самата все още е "нещо като" дете). Но как дете ще отглежда дете? Тогава става обичайното - роденото същество се прехвърля на баба/дядо (главно баба, разбира се), които с повече основание могат да минат за родители - нали вече веднъж са го направили и има някакъв резултат.
Естественият родител остава в двусмислено положение - родител е, но е май някак и брат/сестра на съществото, което расте. Несъмнено, роденото от него ще бъде по-нататък в голямо затруднение - как да се отнася към естествения си родител, който не му изглежда точно като родител. Дори да успее да се справи и да разбере какво е станало, все едно, с човека е било постъпено зле, той е бил поставен в опасност още от раждането си - да расте в неблагоприятни условия. Защо неблагоприятни ли? Защото не съответстват на истината - а тя е, че точно тези хора и само те са неговите баща и майка. Така че главната беда, с която се сблъскваме тук е, че човекът от твърде млад (от дете!) е поставен в условия, където истината за най-същественото - кой от околните какъв му е - е замъглена, а надделява лъжата.
Ами с обществения живот? Детето (истинското дете) бива въвеждано в света, където го учат какво е добро и недобро. Очаква се, че като порасне (като престане да бъде дете) човекът ще действа сам според доброто. Има в него нещо, някаква част от личността му, до което той ще се допитва при взимане на решения: то се нарича съвест. Съвестта е вложена от зачатието му, но с растежа и възпитанието тя също расте, оформя се и се подготвя да "получи думата". Но докато човек е дете, тя, също като тялото му, е слаба, и затова нейното място е заето от родителите (тези, които го отглеждат).
Ако човек се отдели от детството според естественото си развитие (заедно с физическото узряване) съвестта се задейства и човек става "отговорен". Тоест - способен да взима решения в съгласие със знанието си за доброто. И когато го попитат: "защо направи това?", казва - защото постъпих съгласно знанието ми за доброто. Това е "отговорността".
Така постъпва възрастният човек, който вече не е дете. А онзи, за когото говорим, "инфантилният" не става възрастен, освен отчасти. Той се ползва от някои облаги на възрастта - заема разни позиции, претендира за разни неща, на които има право като възрастен. Но, живеейки си с усещането че е "по-скоро" дете, той не се допитва до съвестта си, тъй като тя е занемарена. Това е признак на инфантилността. Той няма действащо знание за добро. Поради това той не е готов да обяснява действията си като свои. Когато е бил наистина дете, той е можел спокойно да каже - "така ми казаха да направя", или "не знам защо така направих".
Сега първият отговор продължава да се използва, и за да става това по-лесно, човек предпочита да не върши нищо без нечие одобрение - за да му прехвърли отговорността.
Вторият пък се изменя, защото изглежда срамно 30-40 и повече годишен мъж/жена да каже "не знам защо така направих". Вместо това той казва (примерно): "защото ни е такава държавата" - което ще рече, обстоятелствата са такива; а защо са такива не ме питайте, не съм длъжен да знам. Или: не съм виновен, защото едни други хора (ако са политици и е прието да бъдат ругани, им казва имената) са причина за действията ми, принуден съм бил от тях. Тях питайте и тях наказвайте.
Всичко това става поради липса на връзка със съвестта. Човекът наистина не знае кое действие е за предпочитане в този или онзи момент, тъй като няма навик да размишлява за това с помощта на съвестта си. И тъй като не знае, той, донякъде с право, отрича да има вина. Лошото е, че не казва "не знам дали действието ми е добро или не", тъй като тогава ще му кажат, че е длъжен да знае, заради възрастта си. А той не вярва да е длъжен, тъй като има усещане (наложено му от възпитателите), че е още дете. Но пък не може да заяви, че е дете, тъй като лъжата му ще е очевидна и няма да мине. Затова се опитва да лъже по други начини.
Така че вредата от инфантилизацията (удържането на хората в положение на деца) е, че тя създава лъжци. Най-напред инфантилизиращият хората ги лъже, че те още са деца - разбира се, без да им го доказва, а просто им говори като на деца "ей-така, приятелски" или пък им го подхвърля косвено, като ги приканва към детинско поведение. Те самите не се сещат да оспорят лъжата, привикват с нея и я приемат вместо истината. После сами започват да лъжат други, без да разбират какво правят.
Каква полза намират в това? Най-напред, ползата е в самата надежда, че никой за нищо повече няма да ги наказва (нали родителите им, или който ги е отглеждал, вече нямат власт над тях). Значи ще са хем деца с детските си желания, хем не-деца с правата си на възрастни - и така най-сетне ще могат да правят, каквото им се ще.
По-интелектуалните инфантилизатори специално се занимават да доказват, че наказание за лъжа по принцип не бива да има.
*
Впрочем днешните усилия за даване на права на децата - да осъждат родителите си и да ги напускат - се въртят около това, да изтеглят инфантилизацията към още по-ранна възраст, така че детето никога да не става дори дете, а направо инфантил - човек с права, но без съвест.
