четвъртък, 20 декември 2012 г.

Семейни работи

Три дни преди 20-годишният Адам Ланза да убие майка си и след това да открие огън в класна стая, пълна с малки деца, моят 13-годишен син Майкъл (името е променено) изпусна училищния автобус, защото бе с панталон в неподходящ цвят.

"Мога да нося този панталон", ми каза той и тонът му ставаше все по-войнствен, а зениците на очите му се разширяваха.
"Те са морскосини. Училищната униформа е панталон в черно или каки", отвърнах му аз.
"Казаха ми, че мога да нося тези панталони - настояваше той. - Ти си тъпа кучка! Мога да нося каквито си искам панталони. Това е Америка. Аз имам права!"
"Не можеш да носиш каквито си искаш панталони - казах му със спокоен и аргументиран тон. - И определено не можеш да ме наричаш тъпа кучка. Наказан си да не ползваш компютър и каквато и да е електроника до края на деня. А сега влизай в колата, ще те откарам на училище".

Имам син, който е психичноболен. Обичам сина си. Но той понякога ме ужасява.

Преди няколко седмици Майкъл взе нож и заплаши да убие мен, а после и себе си, след като го помолих да върне в библиотеката книгите, които бе забавил. Другите ми две деца - на 7 и 9 години, знаят спасителния план - изтичаха до колата и се заключиха вътре, преди дори да съм им казала. Успях да взема ножа от ръцете на Майкъл, после методично прибрах всички остри предмети от къщата в контейнер, който сега постоянно е в колата. През цялото време той не спря да ми крещи обидни думи и да заплашва да ме убие или нарани.
Край на конфликтната ситуация сложиха трима полицаи и парамедици, които успяха да се преборят със сина ми, да го вържат на носилка и да го откарат до местна "Бърза помощ". В този ден в психиатричната болница нямаше свободни места и Майкъл се успокои в спешното. Оттам ни изписаха с рецепта за антипсихотика "Зипрекса" и предписание за преглед при детски психиатър...

В началото на 7-и клас Майкъл беше приет в ускорена програма за високо надарени ученици по математика и природни науки. Коефициентът му на интелигентност е извън всякакви скали за измерване. Когато е в добро настроение, с удоволствие ти разказва за какво ли не - от гръцка митология до разликите между физиката на Айнщайн и Нютон, за д-р Ху. През повечето време той е в добро настроение. Но когато не е, с него трябва да се внимава. И не е възможно да се предположи какво може да го накара да превключи.

След първите няколко седмици в новото училище Майкъл започна да демонстрира все по-странно и заплашително поведение. Решихме да го преместим в най-рестриктивната поведенческа програма в квартала, в специфична училищна среда, където децата, които не могат да посещават обикновените класове, могат да разчитат на безплатен обществен личен възпитател от 7.30 до 13.50 ч. от понеделник до петък, докато навършат 18 г. Сутринта, в която се случи инцидентът с панталоните, Майкъл продължи да спори с мен, докато го карах на училище. От време навреме ми се извиняваше и изглеждаше, че съжалява. Тъкмо преди да спрем на паркинга на училището, той ми каза: "Виж, мамо, наистина съжалявам. Мога ли днес да поиграя на видеоигри?"

"Няма начин, отвърнах му. - Не може да се държиш по начина, по който се държа тази сутрин, и да мислиш, че можеш да си върнеш привилегиите така бързо".
Лицето му изведнъж замръзна, очите му се изпълниха с гняв. "Тогава ще се самоубия. Ей сега ще скоча от колата и ще се убия", отвърна той.
Това преля чашата. След инцидента с ножа му казах, че ако още веднъж ми говори така, ще го заведа веднага в психиатрична болница, без уговорки, молби и обяснения. Не му отговорих, но вместо да спра на паркинга, завих.
"Къде ме водиш, къде отиваме?", внезапно разтревожен попита той.
"Знаеш къде отиваме", отговорих.
"Не! Не можеш да ми причиниш това! Изпращаш ме в ада, изпращаш ме направо в ада!"

Спрях пред болницата и започнах да махам на стоящия отпред случайно лекар. "Викайте полиция, бързо", извиках.
Майкъл вече крещеше и удряше. Прегърнах го силно, за да не може да избяга от колата. Удари ме няколко пъти, постоянно ме блъскаше с лакти в гръдния кош. Все още съм по-силна от него, но това няма да продължи дълго.
Полицията дойде бързо и отведе крещящия ми и ритащ син в болницата. Започнах да се треса от нерви, сълзи пълнеха очите ми, докато попълвах формуляра - "Имали ли сте някакви трудности с... на каква възраст детето ви започна... имате ли проблеми с...изпитвало ли е някога детето ви... имало ли детето ви..."

Поне сега имаме здравна осигуровка. Неотдавна започнах работа в местен колеж, отказах се от свободната си професия, защото, когато имаш дете като моето, ти трябват осигуровки. Всичко ще направиш за него. Нито една индивидуална полица не покрива такъв тип грижи, от каквито се нуждаем.
Дни наред синът ми твърдеше, че лъжа - че съм си измислила всичко, за да се отърва от него. Първия ден, когато му се обадих по телефона, ми каза: "Мразя те. Ще си отмъстя веднага щом изляза оттук"...

Според изданието "Мадър Джоунс" от 1982 г. досега в страната са извършени 61 масови убийства с употреба на огнестрелно оръжие. При тях 43-ма от убийците са бели мъже, само 1 е жена. Изданието се фокусира върху това дали убийците са придобили законно оръжията си и повечето наистина са. Но този очевиден знак за броя на психическите заболявания трябва да ни накара да помислим и колко хора в САЩ живеят в страх като мен.

Когато попитах социалния работник на сина ми какви са възможностите ми, той ми отвърна, че единственото, което мога да направя, е да обвиня Майкъл в престъпление: "Ако влезе в системата, ще има досие. Това е единственият начин да успееш да ги накараш да направят нещо. Никой не ти обръща внимание, ако не му е предявено обвинение"...

http://www.segabg.com/article.php?id=629701